Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Но все пак, след като бе измръзнал до смърт, тялото му е било изгорено — едно от малкото неща, за които баща ми изразяваше открито презрение, що се отнася до смъртта. Спомням си, че веднъж говорихме за това и той ме помоли да не позволявам да изгорят тялото му.

Поради всичко това смятам, че ще се почувства възмезден, че не изпитвам никакво угризение, докато гледам как спускат в земята тъмния орехов ковчег на Дани Рангъл с единствената му роза и сребърни обковки по ъглите. Но възмезден или не, стомахът ми все пак е свит на топка. Въздишам и се опитвам да прогоня младото момиче от мислите си. Имам си работа с Рангъл и тук няма място за сантименталности. Така трябва да бъде.

Рангъл е прегърбен и когато свещеникът му подава сребърната лопатка, за да хвърли символично първата шепа пръст върху трупа на дъщеря си, тя проблясва на слънцето и той се отдръпва, олюлявайки се, настрани. Един от служителите на погребалното бюро го улавя и стоически издържа на сълзливата му прегръдка.

Кейти Вандерхорн е далеч по-спокойна. Тя стои на мястото си до гроба в черна рокля и с тъмни очила, а дългата й коса леко се вее от ветреца. Мартин Дебрей я е прегърнал с една ръка да я утешава. Има може би още две дузини хора, застанали под бледосиньото небе пред столовете си, облечени в най-фините костюми и рокли, които могат да се намерят на авеню „Медисън“. Един мъж поглежда часовника си. Една жена се прозява. Когато свещеникът най-сетне се отказва и сам хвърля пръстта, казва последната молитва и ги разпуска, те се обръщат и си тръгват, без да си дават труда да утешават истеричния Боб Рангъл.

Именно белокосият свещеник хваща Рангъл под ръка и бавно го повежда съм чакащата лимузина на няколко крачки след съпругата му, която е стиснала здравата ръка на Мартин. Спускам се надолу по хълма, обърнат с лице към вятъра, който довява свежия мирис на глинеста пръст. Заобикалям гроба и тръгвам по пътечката от бял плат, която води към лимузината.

Когато слагам ръка върху стегнатото рамо на свещеника, той се сепва и рязко обръща глава. Светлосините му очи са широко отворени като ме вижда, сякаш даже малко се бои.

— Трябва да поговоря с него, отче — казвам и внимателно отблъсвам по-възрастния мъж от прегърбената фигура на Рангъл. — Моля ви. Всичко е наред, аз съм стар приятел.

Подкрепям Рангъл под мишница и той ме поглежда, без да ме вижда ясно. Под тъмните мокри ямки на очите му има сиви торбички, носът му тече и изглежда по-изострен от всякога. Боядисаният кичур коса виси накриво върху плешивата му глава. Бръчките на лицето му са дълбоки и груби. Лицето на един старец. Поема дъх на пресекулки, изтрива носа си с ръкав и от гърлото му се изтръгва стон.

Виждам как свещеникът се запътва с развято расо към собствената си дълга лимузина. Когато се обръща да ни погледне, аз му кимам и се усмихвам. Той продължава по пътя си. Вече на чакълестата алея виждам лицето на Мартин Дебрей в тъмния правоъгълник на отворената врата на колата. Рангъл продължава да плаче, макар да изглежда, че сълзите му вече би трябвало да са пресъхнали.

— Имам още новини за теб — казвам с тон, който кара Рангъл да се поизправи и да избърше очи.

— Той беше от царски произход — изридава Рангъл.

— Понякога те са по-лоши — отвръщам. — Опитах се да ти се обадя тази сутрин.

— Аз бях… — Рангъл се извръща към гроба и дръпва ръката си от хватката ми. — Причиняваш ми болка.

— Руското правителство обяви, че започва разследване на Московската банка за измама.

— Какво? — ококорва се той и зяпва така, че мога да видя езика му. — Кога?

— По обяд — казвам и се наслаждавам на изражението му. — Московско време.

— След като купихме?

— След като ти купи. На практика аз дори не би трябвало да водя този разговор. Аз съм просто клиент, нали не си забравил? Адвокатът ми ме посъветва да не говоря с теб. При този твой списък от клиенти и сумата на изгубените пари, той очаква разследване на ФБР. Но аз исках да ти го кажа лично…

Не мога да се сдържа и се усмихвам леко. Звукът, който издава, е силен и същевременно подавен вик на ярост и ужас. Устните му се изкривяват под тънкия мустак. Свива ръце в юмруци и лекото му досега потреперване се превръща в неовладяно тресене.

— Можеше да бъде и по-зле — казвам. — Повярвай ми като ти казвам.

— Ти… — изпищява той и вдига юмрук, — ти си луд!

Сърцето ми се разтуптява. Страшно ми се иска да размажа това лице и да му строша врата с голи ръце, но това би било твърде лесно. Това е мъжът, който съсипа живота ми не заради любов или дори за пари, а само от алчност за власт и ласкателства. Той съсипа Реймънд Уайт заради мястото му в Конгреса на САЩ и заради това страданието му ще бъде продължително. И затова, вместо да го ударя, аз се обръщам и си тръгвам, наслаждавайки се на онова, което го очаква.