Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Това е от баща ми — отвръща той. — Ако човек го слуша, аз съм негов клонинг. Това ни кара с мама да се смеем.

— Твърде странно за майка ти, нали?

— Аха — отвръща той и свива рамене. — Дани Рангъл е на светлинни години от нея. Ще трябва да си го повтарям и при следващото момиче.

— Е — казвам, изправям се и поглеждам нагоре. — Време е да си лягам.

— Лека нощ.

Гледам от спалнята си как дъждът се усилва. За миг изгубвам силуета му в мъглата на пороя. След това прогизналата му фигура се появява от сивата мъгла и задната врата се затръшва. Забучават гръмове и мракът е пронизван от белите змии на светкавиците. Дърветата се накланят ниско и един от старите смърчове изпращява и се строшава с оръдеен изстрел.

Вслушвам се в нарастващата мощ на бурята и чакам до полунощ, преди да седна с чаша зелен чай и да стартирам компютъра. Вилейови са се сгушили в леглото си под синя светлина, от време на време ги осветяват ярко светкавиците отвън. Устата на Кристина е отворена, ръката й е преметната върху челото й. Самият Вилей се мята и се върти, мърмори нещо, хленчи като дете, изпаднало в треска. Очите му са отворени, но зяпат безучастно в тавана.

Разделям на две екрана, за да мога да виждам изображенията от тавана и на Вилей едновременно, след това стартирам програмата така, както ми бе показал Чък. В мига, в който вижда изображението на първата си жена, той изпищява като религиозна фанатичка. Главата му се мята насам-натам, но погледът му не се откъсва от изображението, а тялото му е сякаш приковано върху леглото.

Със зловещ глас компютърно генерираният образ на първата жена на Вилей започва да стене и да крещи, надвиква воя на бурята навън, носи се над него, след това потъва, сякаш тя отново се удавя.

— Ти ме уби, Дийн — казва тя, ридаейки. — Ти ме уби. Ти ме уби. Ти и тя. Вие сте убийци, Дийн. Но аз няма да те оставя на мира, Дийн. Ти я избра, но аз се върнах. Няма да те оставя на мира, Дийн. Ти ме уби…

И тя продължава и продължава да стене. За Вилей това е безкраен кошмар. Кошмар, от който не може да избяга. Наркотикът в зеленото шишенце е бил разработен от ЦРУ през осемдесетте години, малко преди края на Студената война. Той разтваря зеещи дупки в мозъка, за да могат ужасни видения и звуци да бъдат наливани без филтър, да се плискат и да заразяват всичко около себе си.

Това няма да стане тази вечер. Или утре вечер. Но рано или късно наркотикът ще свърши работата си.

И ще съсипе мозъка му.

— Невероятно — казва Рангъл и потупва разтворения „Уолстрийт джърнъл“ върху черната ониксова плоча, която представлява писалището му. — Руският суров петрол удря тавана. И това е петото увеличение за две седмици.

Стискам ръце зад гърба си и отивам по дебелия килим до прозореца. Виждам Ню Джърси. Статуята на свободата блести като смарагд, обляна от последните лъчи на следобедното слънце.

— Радвам се, че си доволен — казвам.

— Знаеш ли, един ми каза, че ме наричали „Магьосникът от Уолстрийт“ 13 13 Алюзия с „Магьосникът от Оз“. — Б.пр. . Смяташ ли това за комплимент?

— Разбира се.

— Този град е много ревнив — казва замислен той. Поглажда малкия си мустак, след това стиска пръсти.

— Дали съм доволен? — продължава и поклаща глава, вече широко усмихнат. — Моето момиченце е влюбено до уши. Жена ми се радва. Това хич не е малко. Казах ли ти, че от „Ванс Интернешънъл“ ми представиха документите, които проследяват пряка роднинска връзка от Андре чак до Александър III?

Поставям длан върху стъклото. То е топло от слънчевото греене.

— Боже мой, колко е високо — казвам тихо.

— Моля?

Чувам как столът му се извърта към мен.

— Поглеждал ли си надолу? — питам, след като се обръщам. — Придобивам странно чувство, когато съм на високо. Какво ли ще е усещането, когато земята полети към теб и ти нищо не можеш да направиш?

Рангъл вече е до мен. Почуква с кокалчетата си по стъклото.

— Бронирано стъкло — казва той.

— Да. Тук сме в безопасност. Но само погледни.

Той поглежда, но към мен. След това погледът му се спуска надолу — към улицата и крайбрежния булевард. Колите пълзят като мравки. Хората са малки петънца, които едва се движат. Той се прокашля и се връща при писалището си. Интеркомът иззвънява и секретарката му съобщава, че адвокатът му искал да говори с него.

— Не сега — казва той. — Кажи му, че съм със Сет Коул и ще му позвъня веднага, след като приключим.

Обръщам се и заемам стола срещу писалището му. Събирам пръстите си на купичка и казвам: