Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Какво е това?

— Затворът в Обърн — отвръща Вилей, преди аз да успея да го сторя. — Най-лошият от лошите. За серийни убийци. Изнасилвачи. Затворът е с най-висока степен на охрана.

— Той всъщност е забележителност — казвам. — Бърт, карай покрай стената.

Бърт минава по моста, под който Лестър изгуби живота си. Поглеждам надолу към изпускателя Оуаско, където водата блести като позлатена от слънцето. Завиваме надясно по път номер 5, отделен от стената от канала на изпускателя. Всички гледат дългата сива сграда на този цирей в центъра на града.

— Представете си само — казвам — намираме се само на седем мили от най-девствената, най-изключителната крайбрежна улица в щата.

— Градовете Хамптън са далеч от това — казва жената на Рангъл.

Обръщам се и виждам как Рангъл кима, доволно усмихнат на забележката на жена си.

— Разбира се — отвръщам.

Минаваме покрай електростанцията и завиваме отново към „Уошингтън стрийт“, която върви съвсем близо до западната стена на затвора.

— Колко е висока? — пита Алън и изкривява шия да погледне нагоре.

— Близо четиринайсет метра.

— Боже мой! — възкликва с негодувание младата жена на Вилей и никой не продумва повече, докато не излизаме от града.

Когато стигаме в село Скениателис, Бърт завива надясно по „Уест Лейк стрийт“. Вилей се изправя рязко и се улавя за облегалката на Бърт. Обръщам се и виждам, че жълтите му очи са широко отворени, а загорялата кожа на лицето му е изопната.

— Накъде отиваме? — пита той.

— Към къщата.

Дланта му е върху крака на жена му и тя я стисва така, сякаш той не я стиска достатъчно силно.

— Но нали каза, че тя е на източния бряг? — пита той с пресилена усмивка. — Така каза.

— О, всъщност не знам — отвръщам и свивам рамене, без да свалям поглед от него. — Изток, запад, не обръщам голямо внимание.

— Но каза за залезите. Че гледаш залезите. Попитах те и ти го каза.

— Нима? — казвам, повдигам вежда и поглеждам към Бърт така, сякаш той би могъл да знае. — Съжалявам. Не знаех, че има значение.

— Не, няма — поглежда жена си той. — Само исках да…

Гласът му стихва, но колата е изпълнена с напрежение. Никой не говори.

— Хубави къщи — казва жената на Рангъл и въздиша. — Мисля си, че ако трябва да живея тук, това ще е най-подходящата улица.

— Мястото е принадлежало на сестрата на Теди Рузвелт 12 12 Тиъдър Рузвелт(1858-1919) е 26-ият президент на САЩ. — Б.пр. и посочвам чудовищната класическа бяла сграда на върха на хълма между езерото и нас.

Вече почти сме пристигнали и се питам дали Вилей ще изпита дори част от шока, който аз изпитах онази вечер, когато преди двайсет години трябваше да получа партийната номинация за конгресмен. Бърт започва да намалява скоростта и чувам Кристина Вилей да поема дълбоко дъх, когато завиваме и минаваме покрай двете колони на портала и поемаме по криволичещата алея. Голямата жълта къща в стил „Втората империя“ се вижда между дърветата и Вилей тихичко простенва. Обръщам се назад. Лицата им са като замръзнали, телата — вцепенени.

— Добре ли си, Кристина? — питам.

— Аз… Мисля, че ми прилоша от пътуването. От движението.

Бърт спира пред къщата.

— Хайде, да те изведем на чист въздух — казвам и обикалям тичешком вана до вратичката им. Отварям я и Вилей се плъзва навън. Аз подавам ръка на жена му. Но тя не помръдва.

— Аз… просто… ще поседя тук няколко минути — казва тя и гледа право напред. Бялото й като сметана лице е придобило зеленикав оттенък, стиснала е здраво зъби.

— Хайде, излез, скъпа — казва Вилей, вклинява се покрай мен и я улавя за ръката. — Ще ти мине.

Тя издърпва рязко ръката си и го гледа свирепо:

— Я ме пускай веднага!

Дани излиза от другата страна и гледа настрани. Бута седалката си напред. Алън, Рангъл и жена му се измъкват от задната част на вана и тръгват към входното стълбище, където се спират да погледнат назад към разигралата се сцена.

— Ще й мине — казва ми Вилей, широко отворил очи. — Не се чувства добре. Моля ви, вие влизайте, аз ще остана при нея за минутка.

Свивам рамене, обръщам се към останалите и соча стълбите. Бърт разтоварва отзад багажа.

— Заповядайте — казвам, — ще ви покажа стаите ви и ако желаете, ще можете да се преоблечете за обяд. Бърт ще се погрижи за багажа.

— Аз ще си взема моя — казва Алън, изтичва зад колата, взема чантата си и тази на Дани.

Извинявам се, че съм старомоден, но им казвам, че тъй като не знам как обикновено се вършат тези неща, съм приготвил отделни стаи за Алън и за Дани. Показвам им стаите и ги моля да се чувстват като у дома си. Обядът ще се сервира в един и дотогава могат или да се разходят с мен до езерото да половим риба, или да си почиват на предната или задната веранда.