Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Какво, по дяволите…

Обяснявам му ролята. Давам му записи, от които да усвои акцента. Подавам му папка, в която е описана „неговата“ история. Виждам по лицето му, че това допада на творческата му натура. Очите му светват, когато му подавам банкова книжка и портфейл, пълен с банкноти и кредитни карти, както и ключовете на десетстаен апартамент в Сентръл парк Уест.

— Не се забавлявай прекалено много — казвам. — За мен е толкова лесно да ти отнема всичко това, колкото бе лесно да ти го дам. Искам да си пишеш домашните. Наел съм актьор, който да работи с теб няколко седмици. Дръж се добре.

— И защо трябва да ми се доверяваш? Аз съм готов да продам и майка си.

— Обичам рисковете — отвръщам. — Освен това имам приятели, а ти имаш заповед за арест. Не го забравяй. Никога.

Андре е продажен мошеник, но не е глупав. Знам, че няма да мине много време и той ще е готов да се срещне с родителите. Изпращам го и вдигам телефона да уредя значителна промяна в цената на нефтена компания, която търгува на руския пазар. Към четири и половина хедж фондът на Рангъл е нараснал със седемдесет и осем милиона.

Не мога обаче да прогоня Синята брада от мислите си. Гласа му. Усещането за онази остра четина по врата си. Като услуга руските ми приятели се съгласяват да пратят някого към Обърн. Те въртят там оживена търговия с хероин и имат човек, който да подхвърли достатъчно от дрогата в багажника на колата на Синята брада, че да го приберат на топло поне за петнайсет години. Мисля, че това ще му помогне да види недостатъците в поведението си.

Малко преди пет часа телефонът ми звъни. Президентът много щял да се радва да чуе препоръките ми и да ги вземе под внимание, стига да разбирам, че той трябва да постъпи по най-добрия за страната начин. Моля за една последна услуга: някой от президентската канцелария да се обади на съдия Вилей и да му даде да разбере, че президентът се интересува от моите съвети и че съдията може да очаква обаждане от моя страна.

Влиянието на властта върху някои хора все още ме изумява. Оставям Вилей да чака три дни — давам му време да се самобичува и да стигне до полуда във възбудата си — и чак тогава му се обаждам. Той разговаря с мен така, сякаш съм отдавна изгубеното му братче. Каня го с жена му на вечеря в моята крайезерна къща в Скениателис през следващата седмица, а той отвръща, че изгаря от нетърпение.

— И аз имах къща на Скениателис, Боже мой, май беше преди петнайсет години — казва той. — Ходил ли си в ресторанта „Кребс“?

— Не, но съм чувал за него.

— Къщата ти на източния бряг ли е, или на западния?

Усещам напрежение в тона му.

— Мисля, че е на източния — отвръщам.

Той се прокашля и продължава:

— Значи се наслаждаваш на залезите. Моята беше на западния бряг. Всъщност тя принадлежеше на семейството на бившата ми съпруга.

— Не мога да повярвам, че повечето хора не знаят нищичко за това място — казвам. — Първия път, когато го видях, онази прозрачна синя вода ми напомни за Карибско море.

— На времето пиехме вода направо от езерото. Не знам дали още го правят.

— Правят го — отвръщам. — Не си ли се завръщал там?

— Не. Това донякъде е част от предишния ми живот.

— Страхотно — казвам. — Няма нищо по-хубаво от спомените за доброто старо време.

Събуждам се плувнал в пот. Гърбът ми е вдървен, пръстите — свити в юмруци. Отварям очи и разбирам къде съм. Понякога, в този момент между съня и разбуждането, си мисля че все още съм в карцера. Обръщам глава върху пухената възглавница, за да изтрия влагата от лицето си. Чаршафите и възглавниците са в пълна бъркотия.

Не обичам да спя. Не само защото понякога забравям, че съм свободен, но и защото вече съм изгубил толкова много време. Вдъхвам уханието на високите борове, които шушнат през прозореца ми и се питам дали гостите ми за уикенда ще усетят миризмата и шумоленето на тези дървета като мен. Питам се дали Лексис би могла да го стори, или помийната яма, в която е избрала да живее, е притъпила сетивата й.

Прогонвам я от мислите си и ставам от леглото. Правя набиранията си на рамката на прозореца, работя докато ръцете ми стават безчувствени. Вече се потя и съм готов за тичане. Спускам се по дървените стъпала, като плъзгам длан по гладките блестящи перила и се възхищавам на ремонта. Фоайето е настлано с нови плочки, а кристалният полилей с размерите на голямо кресло хвърля едри призми светлина върху маслените платна, окачени на стените с ламперии.