Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Моли ни да останем по местата си, отива зад тиковия бар да направи едно питие трепач на дъщеря си, след това изприпква на верандата да й го поднесе. Бледите му тънки крака се подават изпод шортите в защитен цвят и се движат с неловката походка на насекомо. Дъщерята го възнаграждава с целувка по бузата. Дебрей се усмихва, сякаш това е в реда на нещата в този дом.

Рангъл се връща с бутилки белгийско пиво „Шимей“ за мъжете и аз отпивам голяма глътка, преди да кажа:

— Ще бъда много прям, Боб. Зная, че правиш пари и искам да инвестирам известна сума, инак нямаше да бъда тук. Разполагам със стотина милиона, които искам да раздвижа, но какво мислиш за руския фондов пазар?

— Руския ли? — казва Рангъл и костеливите му пръсти стискат здраво бирената бутилка. — Имаш ли там хора?

— Ако нямах — отвръщам, — не бих искал да инвестирам там.

Тъмните очички на Рангъл се стрелкат между мен и Дебрей.

— И защо аз? — пита и суче пръсти.

— Необходим ми е американец — казвам. — Човек с голям фонд. Уважаван. Човек, който няма да се страхува да използва информацията, с която разполага. Виждам, че си се справил добре на американските пазари и предполагам, че не е съвпадение по-големият брат на Мартин да работи с Алън Грийнспан 10 10 Почти легендарният доскорошен шеф на Американския федерален резерв, на когото принадлежи главната заслуга за възходящия ход на американската икономика от управлението на Рейгън насам. — Б.пр. във Федералния.

— Аз търгувам главно въз основа на интуицията — казва Рангъл с усмивка и разтваря ръце с дланите нагоре.

— А аз предпочитам да търгувам въз основа на информация — отвръщам, без изобщо да се усмихвам. — Ако това не те интересува, аз също не се интересувам. Благодаря за бирата.

Сръбвам от бутилката си и се изправям.

— Сет, Сет, Сет… — казва Рангъл и ме улавя за ръката. — Моля те. Седни. Не бъди чак толкова… Разбира се, че се съм заинтригуван. Ние просто трябва да поговорим за това. Заинтересуван съм. И двамата сме, нали, Мартин?

— Да, така е — отвръща Дебрей.

На обяд Кейти и Дани се присъединяват към нас и аз разказвам на всички за Андре Каспаров, руски княз, чието семейство е избягало от революцията и е оцеляло чрез коварство и коравосърдечност в Белгия. Споменаването на благородническите имена привлича вниманието дори на Кейти. Андре, обяснявам аз, е получил образованието си благодарение на американското посолство в Брюксел още от малък. Баща му си представял Русия, където възможностите между Изтока и Запада ще създадат невероятно богатство, което ще е в тон с благородното потекло на Каспарови, затова се върнал със семейството си в Москва през 1991-а.

— Истински княз? — пита Рангъл и очите му светват.

— Има ги доста — отвръщам и свивам рамене. — Един руски княз не е като английски принц, но и двамата си остават благородници.

— Разбира се, че много бих искал да се запозная с него — казва той. — Мисля, че и Кейти би искала, Дани — също. Трябва да вечеряме заедно.

Дани се насилва да ми се усмихне и вдига чашата си с шардоне към мен.

— Имам една крайезерна вила в провинцията — казвам на Рангъл. — Доколкото разбрах, и вие сте от този край. Казва се Скениателис. Бил Клинтън ми каза за него.

— Президентът?

— Бившият президент.

— Бях в Конгреса по време на първия му мандат — казва Рангъл. — Не знаех, че си замесен и в политиката.

— Не, само във властта — отговарям. — Както и да е, бих искал да дам една малка вечеря там, с преспиване. Мястото е красиво. Предполагам, знаете. Ще ви откарам дотам със самолета си G-V . На Андре там много му харесва. Бихме могли да завъртим и някоя и друга сделка.

— С удоволствие — казва Рангъл и се споглежда над масата с дъщеря си и жена си. — Това е мотото ми.

Преди да сервират кафето се извинявам и отивам в банята. Насочват ме по дълъг, облицован в дъбова ламперия коридор към малък мраморен параклис със златни арматурни кранове. След като измивам ръцете си, чувам кикот през дървената изолация. Вратата изведнъж се отваря и там е Дани, плажният й халат е отворен, банският й го няма, носи само едни прашки. Тя затваря вратата зад себе си, обгръща врата ми и се полюшва.

— Нямаш ли си някого? — питам.

— Не, аз съм дебютантка във висшето общество — отвръща самодоволно тя. — Правилата ни не са еднакви. Аз обичам да се забавлявам.

— Знам едного, с когото би се забавлявала — казвам. — И не бих искал да ти го съсипя.

— Няма да стане — казва тя. — Той се нуждае от много внимание.