Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Навън се разкършвам няколко минути. Една мъжка синя птица се перчи на върха на дървото си, лястовички цвърчат и пикират в дрезгавината. Поемам леко и с големи крачки надолу по криволичещата алея и поглеждам назад през дебелите кленове към блестящата жълта къща, в двата края на която стоят на пост сини смърчове. Бялата ивица боя, очертаваща стреловидните арки на прозорците и скосеният покрив с нови плочи, е чиста и нова.

Вече съм на асфалта и ме застига колоритна група колоездачи, които карат в колона по един нагоре по полегатия хълм. Вдясно бръмчи трактор, разхвърля оборски тор по нивата. От миризмата ми се свива стомахът, но на върха на следващото изкачване южният вятър гали лицето ми с чистия езерен въздух и виждам на цели двайсет мили южния край на езерото. Няколко триъгълни ветрила се плъзгат напред-назад по водата.

Обичам да тичам без да спирам. Да се потя. Свободен. Да се нося като лодките. Скоро слънцето превръща червеното небе в розово, а после и в бяло, преди да се издигне като ослепително кълбо. Не чувствам нищо. Шумът от дишането ми и постоянно леещата се пот са сякаш някъде далеч от мен. Когато стигам Мандана, малко селце на половината път до края на езерото, обръщам обратно. Бърт се е погрижил персоналът да сервира закуската ми на малката, застлана с ленена покривка масичка на задната веранда. Макар че е гладко избръснат и добре облечен, под кървясалите му очи има торбички.

— Тежка нощ? — питам.

Той ме изглежда сърдито и отвръща:

— Да не би да очакваш да спя добре тук?

— Какво стана с извисяването чрез духа на нощта? — питам. — Нали така казваше баба ти?

— Нощем небето над това място е пълно с врани — казва той. — Утре ще спя. Ако духът на съня дойде.

Отпивам от кафето си и казвам:

— Гостите ни още не са дошли, а ти вече си готов за края.

Бърт сяда срещу мен и разтваря кърпата върху скута си, преди да си вземе парче печена сьомга от платото и да го заръфа като мечок.

— Само се надявам да не отидеш твърде далеч по тази река на мрака, та да не можеш да се върнеш — казва той и ме гледа без да примигне с големите си черни очи. — Защото знаеш накъде води тази река.

— Мисля, че с парите, които имам — отвръщам и отхапвам от препечената филийка, — бих могъл да си купя лодка с мотор.

— Дори моторната лодка не може да върви срещу течението, когато има водопади.

— Мислех си, че ти ненавиждаш този човек…

— Мразя го — отвръща той. — Бих искал до го видя мъртъв, но не бих го поканил да ми гостува, преди да го убия. Освен това не мисля, че трябва да се замесваш с духовете, човече. Ще ги разгневиш.

Поглеждам часовника си и казвам:

— Като стана дума за разгневени духове, господин Лоурънс вече трябваше да е тук.

— Най-добре се моли истинските духове да не полудеят от гняв.

— Моите са си наред. Проверих.

Подушвам дим от цигара. Миг по-късно един мъж с черни панталони и кожено яке и с дълга рижа коса заобикаля къщата. Махва безмълвен с ръка и хвърля угарката в тревата, след което я стъпква с върха на обувката си. Чък Лоурънс ми бе препоръчан от „Ванс“. Той е бивш държавен служител. Много умен. С отлични връзки. Много ефикасен.

Двамата с Чък се качваме горе — в гостната, в която ще отседне семейство Вилей. Чък протяга длан. Върху нея има нещо, не по-голямо от карфица. Показва едно място високо в стената.

— Мушнах едно като това ей там — казва. — Това е защитна „пломба“. Извадих перваза и поставих предавателя в стената. Има друга ей там, където е камерата, за да можеш да виждаш какво става. Тук има говорителче, а там — микрофон.

— Ще направя същото и в дома им тази вечер — продължава той. — Исках просто да се увериш, че не можеш да ги откриеш. Те няма да имат никаква представа. Ела, ще ти покажа как действа.

Той спуска щорите в стаята и светва лампите, след което затваря вратата подире ни. Влизаме в моите покои и Чък сяда зад писалището. Отваря лаптопа, свързан с ISDN кабел и го стартира.

— Мога да го извикам и от моя компютър. Всичко се предава дигитално — обяснява. — Като клетъчен телефон. Онзи, който измисли артистичната част на системата, е гений по специалните ефекти в Холивуд. Ти каза: харчи толкова, колкото трябва. Чакай само да видиш колко добре изглежда.

Показва ми какви ще бъдат изображенията и звука, след това ми подава две малки шишенца.

— Зеленото е за него — казва и затваря компютъра, — а червеното за нея. По една капка върху четките им за зъби. Само по една и не забравяй, зеленото е за него, той няма да мигне цяла нощ. Тя получава червеното. Стоп. Тя ще е аут през нощта.