Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Значи си успял да придумаш прислужницата им в Хюлет Харбър? — питам.

— Това ми коства известни усилия — отвръща той. — Наложи се да стигна чак до четвърт милион, но ние ще я следим и тя го знае, тъй че всичко ще бъде наред. Сега, те със сигурност ли няма да бъдат там тази вечер?

— Да — отвръщам, — и ако нещо се случи, веднага ще ти се обадя.

— Необходими са ми два часа вътре — казва той, — достатъчно е те да летят този следобед и всичко ще бъде наред.

— Харесва ми, Чък. Всичко много ми харесва.

Той поклаща глава и казва:

— Тая работа е по-различна, това ще ти кажа. Онзи би могъл да бъде ликвидиран по далеч по-бърз и по-лесен начин.

— Прекалено лесно е — отвръщам.

Намирам Бърт на задната веранда да разлиства списание „Пътуване и свободно време“.

— Намери ли нещо интересно? — питам.

— Не и за теб — отвръща, — но има едно ранчо за туристи в Монтана, което бих искал да посетя някой ден.

— Трябва да вървим към летището.

— Не искаш ли сам да ги посрещна и доведа? — пита той и се изправя.

— Не — отвръщам. — Искам да ги посрещнем както подобава.

Бърт свива устни и бавно поклаща глава, извръща поглед от мен и тръгва към водата.

Вземаме черния ван събърбън до частното летище в Сиракюз. Денят е достатъчно топъл Бърт да включи климатика. Когато спираме пред терминала, самолетът G-V тъкмо каца — дълъг и блестящо бял, с огромни двигатели и извърнати нагоре крайчета на крилата. Минава покрай нас, после бързо рулира в обратна посока и спира на пистата пред нас. Пилотът бързо излиза, за да помогне на гостите ми да слязат, а един служител от наземните служби пренася багажа им в моя ван.

Жената на Рангъл Кейти Вандерхорн слиза първа в облак от парфюм. Поемам ръката й и я целувам по бузата, след това поздравявам и самия бивш конгресмен. Алън Стефано и Дани Рангъл слизат и се присъединяват към нас. Най-накрая се появява семейство Вилей. През последните двайсет години къдравата му руса коса е избеляла и има цвета на замръзнало масло, но старческите сълзици в зениците правят погледа му отнесен. Той слиза и стиска здраво ръката ми, показва бели зъби и представя жена си Кристина, която е стройна, с гладка мека кожа и с лъскава черна коса. Прилича на модел от „Виктория стрийт“ и стърчи поне с два инча над нисичкия си съпруг. Големите й очи гледат някъде встрани, когато ми подава отпуснатата си ръка. Лицето й е леко смръщено.

— Кристина се закле никога повече да не се връща в Сиракюз — казва Вилей. — Мрази тези места.

— Градът ми харесва — казва тя и предлага малка усмивка.

— Е, за мен е чест, че се съгласихте да ме почетете — казвам и се покланям леко. — Мисля, че ще ви хареса. Къщата ми край езерото бе напълно преустроена. Ще си помислите, че сте отседнали в „Четири сезона“ 11 11 Една от реномираните световни хотелски вериги. — Б.пр. .

— Докато не изляза навън и не помириша разхвърлената от някой фермер оборски тор — казва тя. — О, не ми обръщайте внимание. Извинете. Аз съм почти толкова развълнувана за това назначение във Върховния съд, колкото и Дийн.

— Още сме твърде далеч от това — казва Вилей. — Но дори самата възможност бе достатъчна да я накара да дойде.

— Доколкото разбрах, вие също сте юристка, нали? — питам.

— По банкрутите. В „Латъм и Уоткинс“.

— Отлично. Е, запознайте се с Бърт и да вървим.

Когато слизаме от междущатската и поемаме по „Трууей“ Вилей казва:

— Мислех си, че отиваме в Скениателис.

— Строят нещо по отбивката — отвръщам, — а е и по-бързо да се спуснем по „Трууей“ и да излезем при Уийдспорт.

— Мисля, че този път е доста по-дълъг — казва Вилей, но свива рамене, млъква и се заглежда през прозорчето.

Пътуването е доста приятно. Рангъл и Вилей не се опитват да скрият факта, че се познават и между тях няма напрежение. Ако бяха съзаклятници, то поведението им би било блестящо. За кратко съм обзет от силно чувство за несигурност, сякаш умът ми е бил пречупен в затвора, сякаш реалността ми е плод на въображението. Но си напомням, че макар и двамата да са виновни за съсипването ми, и двамата не са наясно каква е била ролята на другия.

Бърт от своя страна мълчи. Очите му са безизразни, лицето му е като къс тесто. Единственият знак за това колко много ненавижда Вилей са пръстите, които стискат волана с все сила.

От Уийдспорт продължаваме на юг. Когато изкачваме хълма на „Стейт стрийт“ в Обърн, виждам вишките на затвора. Стомахът ми се свива и чувам в ушите си шум като от водопад. Чак когато стигаме до мержелеещите се стени, жената на Рангъл пита: