Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Баба ми разказваше приказката за Уендиго — казва той. — Чувал ли си я? За птичия дух, който връхлетява хората нощем и ги отвлича? Уендиго влачи жертвите си току над върховете на дърветата, докато краката им се превърнат в кървави пънчета.

Встрани от къщата една откъртена врата с мрежа потраква от вятъра. Ръждясалите й панти тихо стенат.

— Това е една крайезерна къща.

— Прекалено тъмно е — казва той. — Ако ти не вярваш в духове, човече, аз вярвам.

Бърт се навежда към мен от седалката си. Виждам големите кръгли повърхнини на бузите му на зелената светлина на дигиталния часовник.

— Той я е убил тук, нали? — пита.

— Е, и?

Бърт въздъхва шумно и се свива на седалката си. Една светулка примигва из тъмното като в рог пространство пред предното стъкло, а аз едва сега подушвам миризмата на новата тапицерия на колата и на препарата за почистване на килимчетата й.

— Усещам я — казва Бърт.

Той вече диша тежко и на светлината на часовника виждам разширяващото се петно мъгла върху предното стъкло. Откъртената врата продължава да скърца.

— Добре — казвам и отварям вратичката си. — Хайде. Ще прекараме нощта тук. Трябва да го преодолееш.

— Но защо? — пита Бърт, уловил се за арматурното табло така здраво, сякаш ще се блъснем всеки момент.

— Утре заран в седем ще се срещна със строителен предприемач и с още един мъж, който ще монтира електронното оборудване. Ще поправим тази къща — казвам, — и искам ти да останеш тук и да гледаш да стане наистина бързо. Най-много за един месец. Искам да наемеш персонал и добър готвач.

— Подмяна на ВиК инсталациите, нещо такова?

— Не — отвръщам. — Цялостно обновяване. Имам плановете.

— Никога не може да стане за месец.

— Плащаш десет пъти повече; отколкото обикновено струва. Двайсет пъти. Петдесет. Сто. Хората ще направят всичко, ако им предложиш достатъчно пари. Ти ще го направиш.

— Защо е това бързане?

— Ще имам гости — казвам, — и искам всичко да е наред… за тяхното завръщане.

Да бъде конгресмен не е било достатъчно за Боб Рангъл. Предполагам, че никога не е имал самочувствието, че хората, чиито задници е трябвало да целува, са го уважавали. Искал е да бъде един от тези, чиито задници другите целуват. И сега е такъв.

Рангъл бе превърнал връзките си от Капитолийския хълм в пари на Уолстрийт. Хедж фондове. Високорискови. Високопечеливши. Достатъчно печеливши, че да привлече втора съпруга на име Кейти Вандерхорн. От старите пари на Ню Йорк. Сума покани за всички подходящи събития. Голяма репутация от фамилното име, малко останали семейни пари.

Кейти Вандерхорн — която е запазила името си — проявява необичайна слабост към приятеля на Алън и мой скорошен познат Мартин Дебрей. Дебрей очевидно е в добри отношения с Рангъл, както и с госпожата му, защото едно телефонно обаждане на Дебрей е достатъчно, за да се озова на верандата на Рангъл, която гледа към океана в Ийст Хамптън.

— За Рангъл ли работиш? — питам Дебрей, докато нагласявам слънчевите си очила и се настанявам в голямо ратаново кресло, обърнато към океанския прибой.

Усещам солта на сутрешния бриз, който охлажда голите ми крака. Водораслите шумолят върху дюните под слънцето, което ту се появява, ту се скрива зад белите кълбенца на облаците, пръснати по небето. А то е с най-блед син цвят. Тук сега е приятно, но махагоновата настилка и кедровите перила, които обграждат басейна, са придобили сив цвят от жестокото лятно слънце.

— Не — отвръща той с престорена усмивка. — Съвсем не. Понякога работим заедно. Всъщност аз управлявам взаимен фонд на „Чейз“ и понякога Боб ни осигурява инвеститори.

— Значи ще ме запознаеш с него от професионална гледна точка — казвам.

— Като приятел — отвръща Дебрей, който седи срещу мен и усмихнат кръстосва крака.

— Благодаря ти.

— Най-добрият бизнес, който някога съм правил, е ставал тук, в двата Хамптъна. Тук се създават връзките, а нали бизнесът е именно това?

— Понякога. Понякога става дума за резултати.

Дебрей гледа през рамото ми. Усмивката му се разтегля с една степен и той скача на крака.

— Сет — казва той и улавя под ръка жена на средна възраст с кестенява коса, — запознай се със съпругата на Боб — Кейти Вандерхорн.

Изправям се и поемам ръката й, преди да се взра в жълтите й очи.

— Много ми е приятно — казвам. — Слушал съм толкова много за вас, госпожо Вандерхорн.

— Познавам едно семейство Коул — отвръща тя. — От Бостън. Бостънски Коул ли сте?