Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Говориш като бледолик — казвам му. — Май не биваше да подстригваш косата си.

Бърт опипва късите кичури черна коса, които сега се спускат едва до яката на ризата му.

— Знаеш какво имам предвид — казва. — Знам, че никой не може да притежава земята, но ако някой може да каже, че е неин собственик, това са акуесасните.

— Като си говорим за нашия народ — казвам, разкажи ми за нашия храбър приятел Андре и за прекръстения Русо. Каза, че имаш лоша новина за тях, но повече не сме говорили за това.

— Защото беше много зает — отвръща той и присвива очи, — досущ като вожд, който се готви за война, вожд, който не иска да слуша никого, освен себе си.

— Бърт — казвам, — струва ми се, че ревнуваш.

Бърт се мръщи и отвръща:

— Просто повече ми харесва, когато бяхме само аз и ти и ги нямаше тези бледолики с костюми и дипломатически куфарчета и слънчеви очила и с онези жици, дето стърчат от ушите им. Ей тъй сме изгубили всичко — продължава той и забива нос в прозореца. — Когато нашите вождове са се вслушвали в съветите на шпионите на бледоликите.

Бърт говори по този начин, когато е уморен. Понякога си мисля, че преиграва с една култура, за която знае само от шепнещите гласове в миналото.

— Струва ми се, ти каза, че не се вслушвам в никого, освен в себе си — едва сдържам широката си усмивка.

— Е, поне в мен не се вслушваш — отвръща той и кима рязко, след което скръства едрите си ръце пред масивния си гръден кош.

— Добре, лечителю — казвам, — разкажи ми историята на Андре, а след това ми дай съвета си.

Бърт ме поглежда с ъгълчето на окото си и казва с известна доза доволство:

— Твоят план да преобразиш онази бяла змия Русо беше като пръдня във въздуха. Той взе парите, които му даде и какво направи? Ремонтира ли хотела си, плати ли си заема? Не, направи онова, което ти го помоли да не прави. Сключи сделка за наркотици, та всяко дете от „Трууей“ до канадската граница да живее колкото една врана.

— Колко дълъг е животът на една врана? — питам.

— Седем години. И не ме прекъсвай като използвам индианските си клишета. Както и да е, нещата обаче се подреждат по-добре. Той вкарва Андре в сделката.

Усмихвам се.

— Андре ли?

— Да, двамата уреждат една покупка от хаитяни от южната част на щата, сделката се разсъхва и Андре ликвидира двамина хаитяни. Добре, полицията знае, че Русо не е стрелецът, защото самият той е с куршум от същия пистолет в бедрото, но го закопчава за сделката с наркотиците и съответните аксесоари и той е навън под гаранция до процеса.

— А Андре?

Бърт свива рамене и отвръща:

— Той си е в резервата. И няма да го сполети нищо, ако Русо си държи устата затворена. Акуесасните са суверенна нация. Знаеш го. Нашият народ няма да го предаде. Ние предаваме някого, само ако става дума за нашите планини, езера и потоци.

Кимам и си наливам малко минерална вода върху глътка лимонов сок и кубчета лед, докато осмислям новината.

— Виждаш ли — казва Бърт, — като не питаш никого. Това е.

— Искам да се срещна с Андре. Мисля, че имам работа за него. Виж дали можеш да го намериш, преди да сме кацнали в Ню Йорк.

— Не знам дали би искал да напусне.

— Изпрати му пари и му обещай още. Андре винаги е искал да бъде богат и прочут — казвам и поглеждам отново през прозорчето, тъй като се снижаваме. — Искаше да бъде рокзвезда, помниш ли? Разкажи му какво съм направил за Хелена. Кажи му, че имам предложение и за него… И ще дойде.

Като наближаваме летището, не мога да се сдържа и да не потърся с очи кариерата, на която баща ми работи толкова години. Там си е. Една зееща рана върху земята. Малки жълти машини пълзят навън и навътре, досущ като личинки, ако се изключат следите им от талази прах, оцветени от късното слънце.

На пистата ни чака нает черен кадилак. Аз шофирам до една сграда с офиси в центъра на Сиракюз. Вместо да се отправим към фасадата й, поемаме по сенчестия път покрай контейнерите за боклук около сградата. Господин Купър, агентът на „Ванс Интернешънъл“ е на средна възраст с тъмна къса коса, безукорно чиста бяла риза и тъмносин костюм. Стои и ни чака до вратата, осветен само от една халогенна лампа. Затваря клетъчния си телефон и се ръкува с нас.

— Той би трябвало… — започва агентът, но преди да успее да свърши, вратата се отваря и се появява един жилест стар мексиканец с торба боклук.

— Това е господин Оройо — казва Купър.

Протягам ръка. Старикът ме поглежда и примигва, преди да я поеме. Ръцете му са малки и с изкривени пръсти.