Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Тя наистина е впечатляваща — казвай той. — Учуден съм, че я пускаш да обикаля така страната.

— Тя е звезда, Бърт. Това правят звездите. Турнета.

— Забелязвал ли си изобщо как те гледа, когато трябва да тръгва?

— Виждал съм я.

— Как сякаш й се иска да я спреш?

— Защо трябва да го правя?

Той ме поглежда, след това мушка ръце в джобовете на якето си. Огънчето на пурата просветва, след това той издиша дима.

— Не е ли подобно разхождане просто загуба на време? — пита той.

— Това е начин на живеене — отвръщам. — Особено ако имаш още една от тези, кубинските. Чуваш ли вятъра в дърветата?

— Ето — казва той и бърка в джоба на дънковото си яке.

Спираме пред железния стълб на една улична лампа и той ми подава огънче. Аз вдишвам богатия аромат и оставям дима да стигне до дъното на небцето, след което издишвам и гледам как синкавата струйка се издига бързо.

Пушим и вървим, без да говорим, докато не стигаме до стъпалата на масивната сграда на музея. Ярка светлина облива високите колони и цветните плакати над тях, всеки с размерите на грамадни камиони. Единият съобщава за изложеното съдържание на египетска гробница, друг за златните яйца на Фаберже, изработени за руския цар, третият — за изложбата на Рембранд.

— Можеш ли да си представиш да опиташ да се промъкнеш в този музей и да откраднеш картина? — питам.

Бърт оглежда сградата от край до край, след това отгоре до долу, челото му е смръщено. Огънчето на пурата му просветва и той издишва кълбо дим.

— Човек трябва да има огромно въображение, за да го направи — казва най-накрая.

Кимам:

— Познавах един човек с такова въображение.

— Какво се случи с него?

Поклащам глава и казвам:

— В крайна сметка то го уби.

Поемаме обратно към дома и след известно време Бърт ме пита:

— А дали ще убие и теб?

— Не — отвръщам и изваждам пурата от устата си. — Не аз съм човекът, за когото трябва да се безпокоиш. Но има някои хора, които ще сметнат, че ако ги убият, ще са извадили голям късмет.

— Излизам да потичам — каза Лексис на прислужницата си.

Облечена е във велурен анцуг и маратонки, косата й е завързана на конска опашка.

Момичето кимна, без да вдига глава от работата си. Вместо да вземе асансьора, Лексис тихо отвори вратата към стълбището, погледна зад гърба си и тръгна надолу. Излезе навън през сервизната врата отзад и затича по алеята. Когато стигна до улицата, огледа се преди да завие надясно и да се насочи към вонята, бълваща от изхода на метро станцията на Трето авеню.

Когато стигна до площадката, погледна към стъпалата. Дойде влак номер пет и тя изчака до последния миг, преди да се качи, вратите едва не приклещиха крака й. Люлееше се във вагона и разглеждаше лицата на пътниците. Слезе на 77-а улица. Трафикът бе тежък. Последните отгласи на часа пик. Дори тротоарите бяха изпълнени с тълпи от хора и затова тичането й бе съвсем бавно, докато не стигна парка. Пое, криволичейки на юг, гледаше да избягва основните алеи, като от време на време се оглеждаше през рамо.

Листата на дърветата шумоляха над главата й от лекия ветрец. В езерото се обади патица, отлетя в сумрака и крясъкът й отекна от стената, ограждаща парка от 59-а улица. Лексис се огледа назад към сенките, които се бяха сгъстили. Знаеше, че Франк обича да държи под око хората, които са близо до него. Като погледна отново напред, я стресна един бегач, който тичаше срещу нея.

Хотел „Плаза“ показваше бялото си лице през дърветата, осветено от светлини, които сякаш обгръщаха в пламъци зеления му покрив. Лексис подуши миризмата на конете и се сети за времето, когато предприемаше с Алън дълги разходки с карета из парка. Наемаха карета на всеки негов рожден ден, докато не изпълни петнайсет години и вече си имаше гадже. Традиция само за тях двамата. Сети се и за други традиционни неща. Четенето вечер преди лягане. Посещенията на изложби в съботните следобеди. Ранни закуски в „E.J’s“ , докато Франк още спеше.

Един млад кочияш с цилиндър я погледна от високата капра на бялата си карета и раздрънка кожените си дизгини.

Пред нея се появи дългият приведен гръб на Корнъл Рикс. Седеше в бара „Оук рум“, наведен над мартини, което разбъркваше разсеяно със сламката и се оглеждаше ту вляво, ту вдясно. Върху плота от тъмно дърво пред него стоеше купичка ядки. Както и повечето хора в бара, бе облечен в работен костюм. Беше сив, а вратовръзката му на тъмночервени и сини райета, бе прикрепена с игла с емблемата на Харвард.