Тим Грийн - Перфектно отмъщение

До статива й има масичка, отрупана с туби боя и чаша вино, наполовина празна и изпоцапана с бои. Взира се в празното платно пред себе си. В едната си ръка държи четка, която не е натопена в боя. Другата й ръка е отпусната покрай тялото и когато Алън тихо й извиква, тя не дава знак, че го е чула.

Прекосяваме стаята и тя е сепната от докосването му. Алън ни запознава. Тя се усмихва, но когато вземам ръката й в своята, цветът се стопява от лицето й. Пръстите й са костеливи и студени. Очите й обхождат лицето ми, преди да погледнат в моите.

Пуска ръката ми и казва:

— Алън твърди, че сте нов в града.

— Намерих едно жилище на Пето авеню, недалеч от метрото — отвръщам и й подавам визитка с домашния си телефон. — Бих искал някой път да ви поканя с Алън на вечеря. Надявам се да нямате нищо против?

— Разбира се — отвръща тя, стиска картичката в ръка и я прегъва.

Присвива очи срещу мен и склонява глава настрани. Устните й са отворени, сякаш се кани да каже нещо. Аз отмествам поглед към празното платно.

— Е — казвам и вдигам китката си, за да погледна часовника, — за мен беше удоволствие, госпожо Стефано.

— Наричайте ме просто Лексис — произнася тя съвсем тихо.

— Лексис. Добре.

Докосвам кожата на лицето си и усещам гладката повърхност там, където хирургът я е опънал. Алън ме изпраща. На улицата ми благодари.

— Тя ти е много благодарна за стореното — казва той. — Казах ти, че просто е прекалено мълчалива.

— Алън — казвам с примирителен тон, — нали сме приятели? Тя бе много мила.

— Такава е — казва той и се усмихва широко, усмивка, която ми напомня една от тези на Лексис, която веднага познах. — Ще се видим довечера.

Обръщам се и се съсредоточавам върху това да поставям единия крак пред другия. Сякаш нозете ми са заспали и едва чувствам бетона под тях. Тя е все още красива. По-възрастна. Тъжна. Но цветът на очите й си е същият. Онези високи скули. И колкото и да я ненавиждам за това, в което се е превърнала, усещам в гърдите си желанието просто да я прегърна толкова силно, че имам чувството, че ще припадна.

Поклащам глава и поемам дълбоко дъх. Зад ъгъла има кафене „Старбъкс“, влизам в него и сядам. Необходими са ми няколко минути, за да дойда на себе си. Но си мисля за баща си и за Лестър, както и за Хелена, и скоро всичко си идва на мястото.

Крача из навалицата на Парк авеню към офисите на НФЛ. Подписването на документи отнема часове, но Уди Джонсън изглежда радостен, че се отървава от футболния си отбор. И без да съм фен знам, че напрежението върху един спортен франчайз в Ню Йорк е уникално.

Къщата, която купих, е една от оригиналните резиденции на Пето авеню, построена към края на XIX век от някой от бароните-грабители като Флик, Морган и Вандербилт. След интервю за отбора с Айра Бъркоу за „Ню Йорк таймс“, вечерям сам в трапезарията на втория етаж. Трима сервитьори с каменно безизразни лица се суетят наоколо. Хелена вече е в „Гардън“.

Прекрачил отвъд френските прозорци, виждам как слънцето се спуска зад дърветата на Сентръл парк. Навън става достатъчно студено капчиците влага да се отложат върху ръбчетата на стъклото. Дъвча механично и преглъщам хапките месо без всякакво удоволствие. След глътка вино оставям кърпата си настрани и излизам на балкона. Свежият мирис на дървесна кора ми напомня за един друг живот, когато като малък ходех на лов за пуйки, как седях неподвижен в морето от новопоникнали листа, как напрягах уши и се оглеждах в зората на сребристи и черни дървесни стволове да зърна някакво движение.

Изваждам от джобчето си пура и Бърт се появява като добрия дух с клечка кибрит, която запалва с палец.

— Благодаря — казвам.

Виждам призрачния дим на дъха си и подлагам пурата над огънчето.

— Баба ми казваше, че зимата винаги издава последния си дъх през юни — казва той, преди клечката да изгасне и лицето му да се изгуби в сенките на голям храст кактус, посаден в саксия. — Искаш ли да ти дам палто?

Извръщам поглед от Бърт към Пето авеню. Под короните си от нови листа клоните приличат на мастилено синя паяжина. Невъзможно е да се отгатне къде свършва едно дърво и къде започва следващото.

— Не ми е студено — отвръщам.

— Но не ти е и топло — казва той. — Досущ като на водна змия.

Издишвам кълбо син дим и бавно кимам.

— Баба ми винаги казваше, че всеки човек носел душа на животно — продължава Бърт след известна пауза. — И че когато нашите души пътуват от един живот към друг, те си спомнят къде са живели за последно.