Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Е — казва той, — и мен много не ме бива, но тая работа плаща сметките у дома.

— Като как?

— Баща ми е в хазартния бизнес.

— Наистина ли? — казвам и оставям въпроса да виси във въздуха.

— Аха — отвръща Алън и поглежда към Дебрей. — Не разбирам как можеш да смяташ, че Атланта ще отбележат първи, след като ще играе Майкъл Вик.

Двамата се впускат в спор, като думите се стрелкат напред-назад между две глътки бира.

Бърт не успява да се справи с намерението си да скрие усмивката си.

Когато ярко осветеният, приличащ на космически кораб „Супердоум“ се появява в полезрението ни, лимузината е принудена да запълзи съвсем бавно, въпреки полицейския си ескорт.

При първата пауза в разговора им, аз се навеждам напред и казвам:

— Ей, преди да съм забравил, нека да си запиша телефоните ви в Ню Йорк.

И двамата се съгласяват, разбира се. Дебрей ми дава визитна картичка, върху чийто гръб записвам номерата на Алън.

— Трябва да се срещнем — казвам. — Почти никого не познавам там.

— Майтапиш се, нали? — казва Алън.

Насилвам се да се усмихна и отвръщам:

— Не. Не прекарвам много време в града. И купих отбора по-скоро като инвестиция.

Алън се обръща към Дебрей и казва:

— Можеш ли да си го представиш да мели брашно с Бени Коен?

— Познавам поне една блондинка, която със сигурност ще го награби — отговаря Дебрей и луничките започват да танцуват по лицето му, докато се киска.

— Последните хора, с които би искал да се запознаеш, са от нашата тайфа — казва Алън.

Двамата се смеят, Бърт се присъединява към тях, но ме попоглежда косо. Изобразява пищов с пръстите си и стреля във въздуха.

— Когато новината за продажбата на „Джетс“ се появи във вестниците — казва Дебрей, — народът ще се тълпи да си взема номера на опашката за среща с теб.

— Даже ще извадим късмет, ако се сетиш за нас — казва Алън.

— Разбира се, че ще се сетя — отговарям и изваждам ръчния си компютър „Палм Пайлът“. — Знаете ли какво? Хайде да се уговорим да обядваме заедно.

— Ами, аз съм в колежа — казва Алън.

— Кога се връщаш?

— В средата на май.

Свеждам поглед надолу и преглеждам календара.

— Какво ще кажете за десети юни? — казвам. — Четвъртък е.

Алън свива рамене и отговаря:

— Разбира се.

— В „Le Cirque“ , става ли? В един часа?

— Окей — отвръща Алън. — Ще те чакаме там, ако желаеш.

— Ще дойда. Вкарах го в машинката. И не подценявайте хората, които познавате. Винаги е по-добре да те запознае общ познат.

— Ние просто не познаваме толкова хора — казва Алън.

— Вече спомена един важен мъж, с когото бих искал да се запозная — казвам.

— Кой е той?

— Баща ти.

— Това е лесно — отвръща Алън. — Когато тази голяма уста тук разкаже какво се случи снощи, мама и татко и без друго ще искат да се запознаят с теб.

— Добре.

Поглеждам към Бърт. Протегнал е показалец, но момчетата сега гледат към мен и никой изглежда не го забелязва. Той насочва пръста към главата на Алън, затваря едно око и спуска палеца си.

Имам сума работа за вършене през следващите четири месеца, но парите са като смазка в индустрията и нещата, дори големите неща, си се наместват гладко.

На десети юни поглеждам часовника си и преминавам през кованите порти на „Le Cirque“ . Един без десет е и забавям крачка, за да се насладя на бронзовите стълбове и зебрите, както и на смелите циркаджийски цветове, тъй че когато се изкачвам на втория етаж, голямата стрелка е на дванайсет.

Залата е с дървена ламперия, увенчана със стогодишни резби. На дългата, застлана с ленена покривка маса в средата й Алън и Мартин обръщат лица към мен, очевидно изненадани. Дори сервитьорите с черни вратовръзки ме гледат в очакване. На масата има отворена бутилка шампанско и Мартин налива в чашата си.

Алън скача от мястото си:

— Сет! Аз му казах.

— Невероятно. — Мартин се усмихва глупаво.

— Казвах ти — Алън сграбчва ръката ми и ме гледа в очите. — Каквото каже — го прави, а казва само онова, което ще направи.

А на мен казва:

— Не му дадох да поръча ядене. Казах му, че ще дойдеш.

— Не съм закъснял.

— Той винаги закъснява. — Алън кима към приятеля си. — Казах му да дойде в дванайсет и половина, че да сме навреме.

— Нали седя тук, все пак — казва Мартин и вдига глава. — И кой може да ме вини? Казах на Алън, че няма да е изненада, ако се окажеш някаква фантазия, случила се и на двама ни.

— Не — отвръщам. — Съвсем реален съм.

— Във вестниците не се появи нищо за „Джетс“ — казва Мартин. — Разказах на всички, а те ми казваха, че съм смахнат. Доколкото разбирам, сделката не е станала.