Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Сливат се с тълпата на „Бърбън стрийт“, но роклята на момичето е като фар. Извървяват една пресечка и напускат навалицата, свиват надолу по „Сейнт Питър“. Когато стигам до ъгъла, те са вече в тъмния край на улицата, лошо и опасно място, където заразата на скапаните креолски къщурки не се вижда на светлината на звездите. Сега шумът на „Бърбън стрийт“ е почти далечен и онова, което допреди миг бяха звуци на веселие, сега изведнъж придобива сатанинско излъчване. Бесен смях. Строшено стъкло. Тромпети и дрезгави викове.

Лек ветрец разшумява листата на дърветата. Сенки се размърдват и започват да се изливат от входовете на улицата. Материализират се тъмни мъжки силуети и оформят кръг около Алън и момичето с бялата рокля. Перфектна постановка.

Спирам на място и гледам.

Коридорът на най-горния етаж е дълъг и застлан с червен килим, вратите са очертани със златен варак. Иззад една врата се чува смях. Пред друга има поднос с кокали от пилешки крилца и празни бирени бутилки. Апартаментът на Алън е през няколко врати от моя. Дебрей отдавна спи в стаята си, момичето вече си е отишло. Алън пуска рамото ми и пада в собственото си легло, преобръща се по гръб. Вони на алкохол, оцъкля очи към мен.

— Баща ми винаги натякваше, че все се налагало да ме измъква — казва той завалено. — Но сега ти ме измъкна.

— За мен беше удоволствие — отвръщам и пъшкам, докато му свалям обувките.

— Ама си те биваше — казва и размахва ръце във въздуха, бълва някакви звукови ефекти, които накрая преминават в кикот. — Същински Брус Лий, а?

— Нещо такова — отвръщам, отстъпвам назад и се запътвам към вратата.

— И сега ти дължа един живот — казва той, вдига показалец във въздуха, погледът му е насочен към кристалния полилей над леглото и губи фокус. — Точно така постъпват там, в Япония, или Бог знае къде. Един живот.

Казвам му, че знам, след това му пожелавам лека нощ. Когато излизам в коридора, той вече е затворил очи.

Бърт стои до бара в апартамента ми с бира в ръка.

— Добре ли мина всичко? — пита.

— Часовникарска работа — отвръщам.

Като го питам какво прави, той поглежда през обширната всекидневна към спалнята ми. Вратата е затворена, а я бях оставил затворена. Бърт свива рамене, но се усмихва.

— Какво? — питам.

— Не казвам. Не мога.

Преминавам през претрупаната с мебели всекидневна, улавям бронзовата дръжка с формата на лъвска глава и я завъртам. Вътре е тъмно, но след като очите ми свикват, виждам очертанията на жена пред отворените високи стъклени прозорци, които водят към балкона. Сърцето ми се свива. Лунна светлина се процежда в стаята, ветрецът къдри призрачните завеси и ме кара да си мисля дали всичко това не е плод на въображението ми. Хелена би трябвало да е в Лос Анджелис да довърши някакъв клип и не би трябвало да пристигне по-рано от утре. Първият й сингъл стана номер едно на втората седмица и си остана там, тъй че не е никаква изненада това, че е поканена да пее по време на почивката между полувремената на големия мач.

Пристъпвам тихо и усещам с лицето си вятъра, когато протягам ръце към голите й рамене. Облечена е в бял копринен комбинезон. Косата й сега е по-различна, на едри къдри с просветлени кичури и е дори по-красива от преди. Тъй като през последните месеци я виждам рядко, мога да се насладя на бързото й развитие след разговора ни на плажа.

Набрана дантела обгръща издутината на гърдите й и горната част на бедрата. Овлажнявам устни и ги полагам върху вдлъбнатината между ключицата и шията й. Острият мирис на парфюма, за който й бях казал, че харесвам, пронизва носа ми чак до гърдите.

Без да поглежда, тя намира пръстите ми и преплита своите с тях. Когато въздъхва, усещам как потреперва.

— Какво има? — питам шепнешком и устните ми пробягват по дългата й шия до крайчето на ухото й. — Притесняваш се за утре ли?

Тя поклаща глава и казва:

— Ти ме целуваш, прегръщаш ме и винаги спираш до там. Не ме ли желаеш?

Тя дори вече говори по-различно. Думите й са меки, но определено са произнасяни с тембъра на флейта. Ръцете ми усещат неочаквана хладина. Мускулите ми се стягат. Тази болка в гърдите…

— Заради това, което са ми сторили ли е? — пита тихо. — Или има някоя друга?

— Стореното — сторено — отвръщам. — Това е друг живот. Лош сън, кошмар.

— Значи има друга?

— Не е съвсем така.

— Но има, нали? — казва тя, обръща се към мен и сключва пръсти зад врата ми. — Има нещо. В Ню Йорк. Усещам го, но не ме интересува.