Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Едно момиче с пропорциите на Хелена виси от отворената врата на вертолета и суши дългата си кестенява коса със сешоар. Нейна дубльорка с морава рокля с дълбоко деколте, от което се вижда сума плът.

След минута, без да се откъсва от окуляра на камерата, Питка крещи за Хелена. Следва бурна дейност в дъното на сцената. Млади мъже и жени със слушалки и с клапи в ръце се отдръпват и иззад завесата се появява Хелена, като ходом една жена я пудри, а фризьорът поправя прическата й, докато дребната стара дама я гледа свирепо и мърда с устни.

Хелена не ме вижда, но търси с очи Питка и като се надвесва над него разкрачена, му казва:

— Това ще нося.

Облечена е с избелели дънки и с плътно прилепнала морава тениска.

— По дяволите — казва Питка и с мъка се изправя. — Вече закъсняваме с два часа.

— Ти каза, че цветът трябва да е подходящ — отвръща тя. — Е, сега имаш проклетия си цвят.

— Цветът на косата определено не е подходящ, но вината за това не е моя — казва стилистът, сложил ръка на кръста си.

— Кой, по дяволите, те пита? — реагира Хелена и се обръща към него.

Онзи се свива. Дребничката старица стисва устни и затваря очи.

— Даруин! — реве Питка.

— Видя ли? — пита ме Даруин. — Видя ли?

И отива към режисьора с вдигнати ръце.

— Хелена — повиквам я аз.

Като ме вижда, лицето й светва. Изтичва, скача отгоре ми и ме обгръща с крака, целува ме по лицето и аз не мога да се сдържа да не се засмея.

— Какво правиш? — питам.

— Снимам клип — отвръща тя, целува ме по устните и слиза.

Хваща ръката ми и я стиска силно.

— На седмо място сме.

— Вярно ли е, че си извадила пистолет срещу Даруин? — питам с вече сериозно изражение.

— О, той е истински задник — казва тя и ме дърпа. — Ела да видиш караваната ми. Фургон на истинска звезда.

Тя се усмихва, но виждам сълзите в очите й. Оставям я да ме изведе от студиото. Караваната й е зад ъгъла. Говори ми бързешком, разказва ми за песните, за дрехите и за хората, с които се е запознала. Спирам я пред стъпалата.

— Хелена?

Лицето й се сгърчва и две сълзи потичат по бузите й. Бързо поклаща глава.

— Съжалявам — казва, след това се обръща и хуква към задната част на караваната.

Когато стигам дотам, жълтият й бокстър вече бръмчи и колата потегля със свирене на гуми. Аз изтичвам отпред и скачам в своята лимузина.

— Карай подире й — нареждам на шофьора.

Шофьорът ми е отличен и не изоставаме. Часът пик вече е минал и гъстият поток на трафика се движи стабилно. Тя не се опитва да ни избяга, но и не спира, за да поговорим. Поема по 134-а към 405-а и покрай плажа Манхатън, докато слънцето потъва в Пасифика. Спира току до стъпалата, водещи към плажа, изскача в полуздрача, изтичва по дъсчената настилка и изчезва. Сърцето ми бие до пръсване. Кърваво червеното слънце се стопява зад сиво моравите облаци. Сякаш то я погълна.

Изскачам навън, преди още колата да е напълно спряла. Когато стигам до стъпалата, ме атакува топлата солена миризма на океана и на умрелите му обитатели по плажа. Хелена е прекосила половината пясъчна ивица, аз я викам, но вятърът отнася настрани виковете ми.

Тичам по пясъка, изритвам обувките си, за да увелича скоростта си. Когато стига до водата, Хелена влиза без да спира.

Водата стига до глезените й и тя пада на колене.

Започва да плиска лицето си. А когато стигам до нея, тя вече ридае с все сила.

— Тези лайна — казва и търка яростно бузите и очите си, размазва тежкия грим и лицето й плувва в шарена мръсотия.

Прибоят реве и се стоварва върху брега, водата се плиска около кръста й. Коленича до нея и я прегръщам, притискам главата й към гърдите си. Тя трепери и когато спира да трепери, червеното зарево вече го няма на небето. Звездичка примигва, някакъв самолет й намига, понесъл се към Азия.

— Не желаеш ли всичко това? — питам след известно време.

— Някога идвах тук като момиче — отвръща шепнешком тя, вгледана в небето. — Имаше една стара проститутка. Мразех я. Мисля, че ме караше да го правя, за да ме накара да почувствам колко съм нищожна — тук, нощем, със звездите. Пред океана. Тя стоеше тук със скръстени на гърдите ръце и аз винаги подушвах дима на цигарата й, макар бризът да го отнасяше в обратната посока.

— Казах ти, че всичко това вече е минало.

— Толкова съм мръсна — изрича тя.

— Ти никога не си извършвала нещо лошо — казвам.

— Толкова много неща съм извършила.

— На теб са ти ги направили — казвам. — Престани да виниш жертвата.