Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Знам, че всички се опитват да ми помогнат, но не мога да издържа, като ми нареждат какво да правя. Какво да нося. Към тялото ми…

— Това е видеозапис — казвам. — Той няма да те промени. Гласът ти е хубав. В „Ролинг стоун“ писаха за това, но то не е достатъчно. Това е бизнес. Как изглеждаш. Как ще продадат клипа… Хайде — добавям след малко и я вдигам от водата.

— Мокър си — казва тя, пръска лицето ми с вода и се кикоти.

— Не можеш ли да се държиш прилично? — питам и я прегръщам.

Една вълна се разбива към нас.

— Ще ме заведеш ли все пак на вечеря, да отпразнуваме седмото място?

— След като се изсушим.

— Добре — отвръща тя. — Тогава може и да го направя.

Бърт ми се обажда от летището и ми съобщава, че са там. Избирам черен костюм, бяла риза и тъмночервена вратовръзка, оглеждам се в огледалото. Косата ми вече е къса, луда мешавица от гел и тъмни кичури. Такава е модата в Ел Ей. Кожата ми е с бронзов тен — резултат от смесицата на кръвта на майка ми от племето мохоук с много слънце. От огледалото ме гледат тъмни очи, почти празни, с едва доловими пламъчета.

Мога да са съм на петдесет или на двайсет и пет години, но тъй като съм по-близо до първата възраст, ъгълчетата на устните ми се извиват в усмивка.

В Ню Орлиънс, пред хотел „Омни роял“ седя с кръстосани крака върху желязната пейка, сгушена в беседка, обрасла с червени герании. Не минават и десет минути когато дълга черна лимузина спира върху настланата с червени тухли кръгла подходна алея. Плаващият по реката товарен кораб надува свирката си. По-наблизо един теглещ карета кон трополи с копита. Влажният луизиански въздух е гъст от миризмите, идващи от близката фурна, от снощните боклуци, разляна бира и конски фъшкии.

От лимузината слизат двама млади мъже. Алън Стефано, синът на Лексис е висок и як, с кафяви очи и лице, което толкова си прилича с това на майка му, че стомахът ми се свива. Приятелят му Мартин Дебрей е на около двайсет и пет години. Дебрей е приятел на семейство Стефано и нещо като по-голям брат на Алън. Той е луничав и червенокос. Има същата физика като Алън, само дето не е толкова висок и мускулест.

Двамата се протягат и примигват на яркото обедно слънце, след това пляскат дланите си, възбудени както всички посетители, че ще присъстват на мача за Суперкупата. Алън казва на портиера, че чантите им са в багажника, след това изважда чифт слънчеви очила. Черната му тениска е прилепнала по тялото, а дънките му са торбести и с разнищени маншети. Мокасините му са от онези, дето струват по 345 долара чифта.

Портиерът поема една двайсетачка и се залавя за работа, като бавно клати глава.

Алън има чуплива черна коса. Строен е, но с широки рамене и яки бицепси на спортист. Отблизо забелязвам, че тъмните му ириси са нашарени с жълти жилки. Той усеща колко напрегнато го гледам, погледите ни се срещат и аз извръщам очи.

Докато се регистрират в хотела, аз прекосявам фоайето към асансьорите. Те са качват, качвам се и аз заедно с тях.

— Извинете — казвам и поглеждам към Дебрей, — Вие не сте ли от НФЛ?

— Не и аз — отвръща усмихнат той и клати глава.

— Но сме се срещали, нали? — питам. — Казвам се Сет Коул.

— Не — казва Дебрей и разтърсва ръката ми. — Не мисля…

— В Лондон — казвам отмятам глава и щраквам с пръсти. — Вие сте Дебрей, нали? Мартин Дебрей. В хотел „Дорчестър“. О, вие бяхте доста пийнали, но аз бях изгубил портфейла си някъде в онзи бар и вие платихте сметката ми. Аз вече бях напуснал хотела. Трябваше да летя с първия нощен самолет. Господи. Колко е малък светът!

Той просиява и казва:

— Там отсядам.

— Е, благодаря ви отново. Колко неудобно…

— Няма проблеми — отвръща Дебрей. Забелязва, че гледам Алън. — О, извинете, това е Алън Стефано.

Ръкувам се с Алън и казвам:

— Слушайте, имам пропуски за частното парти, което комисарят дава тази вечер в „Хаус ъв блус“. Интересува ли ви?

Те се споглеждат и зяпват.

— Комисарят на НФЛ ли? — пита Мартин.

Кимам и изваждам билетите от джоба на сакото си.

— Доста от играчите ще бъдат там. Неколцина от собствениците на отбори. Какво ще кажете, да се срещнем там към десет и ще мога да ви се реванширам с няколко питиета?

Мартин поглежда Алън и се усмихва. След това се обръща към мен:

— Страхотно!

— И на мен ми се вижда хубаво — казва Алън.

Протягам нарочно ръка, за да видят златния ми часовник „Картие“ и казвам:

— Чудесно. В десет, значи. Ще ви намеря.

Същата вечер вечерям с Уди Джонсън — собственика на „Ню Йорк Джетс“ — в „Командърс палас“, където сервират бифтеци, дебели колкото юмрука ми. Истината е, че след онези лайна, които ядох в продължение на двайсет години в затвора, още не мога да се наситя на вкуса на месото алангле и на червеното вино.