Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Тя подсмърча. Сълзите се стичат по бузите й.

— Ще направя всичко, което желаеш — казвам и я притискам към себе си.

— Искам ето това.

Тя ме улавя за ръката и ме отвежда от прозореца и лунната светлина под високия балдахин на леглото с бронзови колони. Целуваме се и усещам върху езика й солта от сълзите. Пръстите й бързо разкопчават ризата ми и се мушват под нея, преминават леко под мишниците ми и ме разсъбличат до кръста. Кожата ми настръхва от ветреца, идващ от отворената врата, но там, където са ръцете й, чувствам топлина.

Свалям презрамките от раменете й и навивам бавно коприната надолу по тялото й, докосвам с нос и устни гърдите й, корема, бедрото. Комбинезонът се свлича в краката й като вълниста купчинка. Коленича и леко я докосвам с език така, че по цялото й тяло преминава вълна от тръпки. Тя сграбчва косата ми близо до корените и потреперва.

Когато се изправям, пръстите й намират колана ми. Разкопчава го, панталонът и боксерките ми падат на пода — върху комбинезона й — и голите ни тела се сливат, топлят се едно друго в нощния въздух. Хелена сграбчва раменете ми и се покатерва върху торса ми и дългите й мускулести крака сякаш вибрират. Усещам кожата им като кадифе върху кръста си. А след като я повалям върху леглото, вече сме едно цяло.

Тя леко изстенва и стонът й потапя съзнанието ми в море от електричество.

С Хелена не говорим за предишната вечер, но слънцето сякаш свети по-ярко, кафето от цикория изглежда по-малко горчиво, а гласът на оживения град звучи като камбанен звън. След като отново се любим, закусваме късно на терасата, след това прекарваме известно време с туристическите забележителности. Пътуваме с трамвай до Тюлейн. Пазаруваме старинни неща в „Ройъл“. Посещаваме стария апартамент на Фокнър. „Кафе дю монд“. Само двамата с Хелена, която носи широкопола шапка и слънчеви очила, за да не я познаят.

В три часа се връщаме в моя апартамент, пак се любим и дремваме за малко, преди тя да тръгне да се подготвя за изпълнението си. След като заминава, аз сядам на терасата с вдигнати върху железните перила крака и чаша кафе с мляко в скута си. Всъщност дори не мисля. Просто усещам топлия въздух и се наслаждавам на чувството да принадлежа на някого, след цялата онази празнота. Затварям очи.

Как бих могъл да опиша всичко това на Лестър? Струва ми се с един Реноар — „Балът в „Мулен дьо ла Галет“.

Поемам дълбоко дъх и издишвам.

Бърт се прокашля зад мен и аз бавно обръщам глава, за да усетя как топлината на слънцето се движи по лицето ми.

— Искат да знаят кога тръгваме — казва той.

Поглеждам часовника си и отвръщам:

— Изгубих му края. Ще взема душ, ще се преоблека и тръгваме, да речем след четирийсет минути.

Виждам изражението му и питам:

— Сега пък какво?

Бърт свива рамене и скръства ръце пред подобния си на бъчва гръден кош.

— Имало един фермер южно от резервата — долу, до Малоун, — който отглеждал гълъби — казва той. — Бледоликите идвали от Ютика и Олбъни на лов. Изваждали птиците и ги разпръсквали наоколо така, че когато онези се завърнат по-късно с кучетата си, гълъбите да са се завърнали у дома.

Присвивам очи и стискам устни.

Той свива рамене и казва:

— Никога не съм смятал, че това е кой знае колко забавно. Това е.

— И все пак трябва да говориш направо — казвам му и свалям крака от перилата. Следобедът вече свършва.

Фоайето гъмжи от усмихнати и бъбриви хора. Истински празник. Алън и Мартин не правят никакво изключение. Напъхват се в лимузината след мен с глуповати усмивки на лице и се сборичкват кой да вземе пръв бира „Ейбита“ от хладилния шкаф. Бърт седи срещу мен. Момчетата са на страничния диван срещу бара. Говорят бързо и високо. Кой ще спечели и с колко. Колко залагат. За победа, за загуба. За равен. Дори Бърт изважда от портмонето си петдесетарка и залага срещу Дебрей кой отбор ще спечели първите точки.

Единственият човек в целия град, който гледа на тази вечер като мен, е Хелена. За нея това е бизнес възможност. Шоуто на полувремето ще добави съчки към огъня. И ако аз действам правилно, ще проникна в света на враговете си по много личен начин.

Лимузината се движи бавно по гъмжащите от народ улици, следвайки полицая с мотоциклета, хората извиват вратове да видят кой е вътре в нея. Алън ми предлага бира и аз я поемам. Той ми говори нещо:

— … колко заложи?

— Не ме бива в тая работа — казвам, вземам бирата и я чуквам о неговата бутилка. — Когато печеля, не се радвам много, а когато загубя, се ядосвам.