Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Всъщност — отвръщам, — подписвам документите днес в четири часа. Решихме дотогава да запазим нещата поверителни.

Държа в джоба си смарагд с размерите на орех. След като хапваме, го изваждам и лапвам една ментова бонбонка, предлагам и на Алън и Мартин.

— Що за кутийка е това? — пита Алън и си взема един бонбон.

— Един от три еднакви камъка — обяснявам. — Някога са украсявали короната на султана на Отоманската империя. Всеки от тях е безценен всъщност.

— Шегуваш се — казва Мартин.

— Не.

— А какво е станало с другите два? — пита той.

— Единият е използван за авансовото плащане за „Джетс“ — отвръщам и го поглеждам в очите. — Другият употребих да купя достатъчно акции в EMI , та да вляза в борда им. А този?

Затварям капачето и обръщам камъка върху дланта си, преди да го прибера в джоба си.

— Просто ми допадна идеята да мога да взема нещо толкова ценно и да го превърна… ами, всъщност в боклук.

— Боклук ли? — смайва се Алън. — Току-що каза, че камъкът е безценен.

— Беше — казах, извадих го отново и го улових между пръстите си. — Но вече не е камък от короната. Вътре е кух и са му сложени тези пантички. Когато извадиш сърцевината на нещо, то престава да бъде онова, което е било.

— И въпреки това е безценен? Невероятно е.

— За мен обаче не е — казвам. — На мен така ми харесва. Върши работа.

Сведох поглед към масата. Те се навеждат напред, за да могат да видят лицето ми.

— Да ви интересува концертът тази вечер? — питам.

— На Хелена ли? — възкликва Мартин и едва не се изправя. — Няма билети. Продали са всичко, едва ли не преди да го обявят… Но ако съдя по изражението ти, ти си имаш ложа. В „Гардън“ 9 9 Има се предвид най-прочутата зала в Ню Йорк „Медисън скуеър гардън“. — Б.пр. . Прав ли съм?

— И двамата сте добре дошли.

— А ще има ли и от онези момичета от Вегас, които бяха в ложата ти на мача за Суперкупата? — пита Мартин.

— Боже мой! — казва Алън и извръща очи.

— Алън трябва да внимава — продължава Мартин. — Дани Рангъл има халка, прекарана в носа.

Усмихвам се и казвам:

— Не и този път, но бих могъл да уредя да се запознаете с танцьорките й.

— Мамка му — възкликва Мартин и лицето му почервенява досущ като косата. — Говори ми такива хубави неща. Мога да взема която и да е от тях.

Петте беквокалистки на Хелена са и танцьорки, чиито тела са им извоювали места по кориците и вътрешните страници на списания като „Максим“ и „FHM“ .

— Мартин — казвам, — след като отвори дума за дъщерята на Боб Рангъл, бих искал да се запозная с него. Търся фонд, в който да инвестирам. Чух, че работиш за него.

— Лесна работа — казва той. — Ще говоря с него и ще го уредя. Скоро ли?

— По някое време през следващите две седмици — казвам и става от масата. — Да бъде нещо обичайно.

— Какво ще кажеш за двата града Хамптън? — пита Мартин, докато слизаме по стълбите. — Те са навън всеки уикенд. Можем да обядваме заедно.

Казвам му, че това върши работа и спирам на прага да благодаря на Алън за обяда.

— Към центъра ли отиваш, или навън, към предградията? — пита.

— Навън — отвръщам, — към офисите на НФЛ. Възнамерявах да вървя пеша. Необходима ли ти е колата ми?

— Не, не и този път — отговаря той. — Но ако имаш една минута, домът на родителите ми ти е на път.

Стомахът ми се свива.

— Каза, че искаш да се запознаеш с тях — казва той и ме гледа и държи вратата отворена.

Излизаме навън на слънцето и ни заглушава ревът на сирената на пожарна кола. Планът ми е да се срещна с Франк на собствен терен, но слагам слънчевите си очила и обръщам лице към Алън. На фона на сирената казвам:

— Добре, да вървим.

Апартаментът заема целия най-горен етаж на старо каменно здание, което гледа към Парк авеню. В масивното кръгло фоайе към сводестия таван се издигат колони от полиран черен гранит. Там високо трепкат сенките на дърветата на градината на покрива през купола от дебело стъкло. Белият мраморен под е прорязан от червени жилки, които напомнят за животинска тлъстина. В кръга, оформен от колоните, се виждат или сводести входове, или усамотени ниши, в които върху високи метър и половина дорийски колони са разположени повредени мраморни бюстове.

Съзирам един Цезар без нос, след това сянката изпълзява към съседната врата. Франк е наедрял доста. Краката му изглеждат почти фини в лъскавите си кожени обувки. Дебел мъж с лъскаво сако. Сто и трийсетте килограма, при които е бил в най-добрата си форма, вече отдавна са в миналото.