Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Не знам — казвам и дръпвам от пурата тъй здраво, че огънчето й просветва силно. — Спомням си доста добре предишния си живот и тогава не бях хладнокръвен.

— Какъв беше? Бягащ елен? — пита той. — Както е писано на тотема ти?

— Не — отвръщам. — Бях бледолик.

Някакво такси изсвирва с гуми и шофьорът му натиска клаксона си, преди да отпраши подир черна дълга лимузина. След това чувам дишането на Бърт, по-силно от фонтана пред него. След това светлините на светофара се сменят и следващата вълна на трафика поема покрай нас. Облаците са тежки и ниски, сивите им търбуси са осветени от заревото на града.

— Тя е удивителна жена — казва Бърт.

— Коя?

— Две ли са?

— Хелена ли?

— Искам да кажа, че е нещо повече от тези плакати, разлепени по всички спирки.

— Знам го.

— Тогава коя е другата?

— Днес се запознах с майката на Алън — казвам след кратка пауза. — Познавах я в миналия си живот.

— Познавал си всичките тези хора.

— И да, и не — отвръщам. — Но сега вече наистина ги познавам.

Обръщам се да погледна Бърт, но него го няма и известно време се питам дали изобщо го е имало.

Качвам се в спалнята си на третия етаж и се преобличам в тъмен панталон и тънък черен пуловер, след това вземам лимузината към „Гардън“. Момчетата са вече в ложата и са изцяло заети със себе си. Хелена е великолепна. След концерта се промъкваме през бетонните тунели към пещерообразната зелена зала, където ги запознавам — ококорени — с Хелена и петте танцьорки, които й акомпанират в шоуто. След като предоставям за вечерта лимузината си на Алън и Мартин и на танцьорките, аз се качвам в дългата черна кола, която очаква Хелена и се завръщаме в къщата на Пето авеню.

Хелена си взема душ, аз се събличам и я чакам в леглото в мрака. Тя идва, дългата й коса е влажна, облечена е в червен комбинезон. Аз бавно го събличам през главата й и прокарвам длани по цялата дължина на стройния й, мускулест торс.

— Защо предпочиташ да станеш? — пита тя закачливо и шепнешком.

— За да мога да получа триизмерно усещане — отвръщам. — Не искам да пропусна нищо.

— Отпред и отзад — казва тя.

Зъбите й блестят на слабата светлина, която се процежда от банята.

Тя се извръща от мен, извива гърба си като лък и ме привлича към себе си, посяга зад гърба си и голата й ръка се плъзва около врата ми. Обръща глава и устните ни се сливат.

После, когато телата ни са хлъзгави от потта, аз лежа и дишам тежко, а бузата й лежи върху корема ми. Питам я дали е уморена, а отговорът е тихо похъркване. Галя косата й, все още влажна от душа, но вече в пълен обем и хлъзгаво гладка.

Измъквам се внимателно изпод нея, преминавам по дебелия ориенталски килим към гардеробната и обувам чифт дънки. Навличам тъмна тениска и обувки за шофиране, пристъпям тихо по виещите се спираловидно стъпала, плъзнал ръка по гладките мраморни перила. Малка настолна лампа пред библиотеката осветява мъждиво коридора на първия етаж. Тежката бронзова дръжка на вратата е хладна и изтраква, когато я завъртам, за да изляза в нощта.

Минавам покрай шадравана и белите светлини, поставени върху каменните колони на портата; паркът отвъд авенюто е тъмен като мастило. Подушвам дим от пура и виждам оранжевата точица на огънчето й. Тази картина ме връща към онази нощ, когато занесох писмото на Роджър Уилямсън. Сърцето ми пропуска един удар, космите на врата ми настръхват. Тръгвам срещу онзи, който стои там и наблюдава къщата ми.

Докато прекосявам улицата, започвам да различавам огромния силует на пушача, застанал пред ниската каменна стена, която огражда парка. Когато пурата просветва отново, кракът ми е стъпил върху бордюра и виждам кръглите бузи и присвитите очи на приятеля си.

Издишвам въздуха от гърдите си и казвам:

— Закъсня.

— Знаеш ли, тук се случват доста неща — отвръща той, извръща глава и посочва с брадичка парка. — Лоши неща. Но и хубави неща. Обичам да се разхождам там, но не по пътечката.

— Обзалагам се, че изкарваш акъла на сума хора.

— Те не ме виждат — отговаря той и дръпва от пурата си. — Аз съм индианец. А ти би трябвало да спиш.

— Хайде — казвам и тръгвам по тротоара към Музея на изкуствата „Метрополитън“. — Когато човек е преживял онова, което ми е минало през главата, не му се иска да губи времето си в сън.

— Свърши ли онова, което възнамеряваше тази вечер? — пита той и поема подире ми.

— Алън и приятелят му бяха впечатлени. Особено, когато се запознаха с Хелена.