Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Благодаря ти, че дойде — каза Лексис, когато застана зад него.

Бледите му бузи се зачервиха и тя усети как стомахът й се свива.

— Извини ме за тази тайнственост — продължи тя.

— Няма нищо. Заповядай — рече той и плъзна високото си столче към нея.

Лексис огледа посетителите и попита:

— Бихме ли могли да се оттеглим в някое сепаре?

— Разбира се — каза той.

Проправи си път до собственичката, наведе се към нея и говори известно време нещо на ухото й. Тя кимна, взе две менюта, премина през навалицата и ги настани в едно сепаре с кожена тапицерия. Колкото светлина имаше, тя сякаш се поглъщаше от тъмната ламперия около тях.

— Водя тук губернатора, когато е в града — каза й Корнъл със зъбатата си усмивка, докато се настаняваха. — Тъй че съм готов за работа.

Лексис се насили да се усмихне, но усмивката й бързо се стопи. Корнъл се наведе над тъмната дървена маса и тя усети джина в дъха му.

— Е, какво мога да направя за теб? — попита той с гърлен глас.

— Знам, че Франк е един от големите спомоществователи — рече тя, сведе поглед към ръцете си и кимна.

Той също отговори с кимане и каза.

— Затова съм тук.

— Би ли могъл обаче да помогнеш само на мен? — попита тя, вдигна глава и сниши тона си. — Без да казваш никому?

— Нещо… нещо като услуга, за която Франк не бива да знае, така ли? — попита Корнъл.

— Да.

Той се облегна назад, усмихна се и каза:

— В политиката, когато някой те покани да изпиете по едно кафе, то е, защото иска те помоли за нещо лесно. В повечето случаи питиетата означават, че се иска нещо по-съмнително. Но ти не си в политиката, затова не бях сигурен.

— Всичко при Франк е съмнително — рече тя.

Ръцете й бяха студени и влажни и тя ги мушна между краката си и кожената тапицерия на седалката. Тихият ромон на разговорите в бара бе смутен от високия кикот на някаква жена.

— Не и при теб обаче — каза той. — Ти не си съмнителна. Ти си самата загадъчност.

— Няма нищо загадъчно — отвърна тя и прехапа долната си устна, докато вдигаше брадичка.

— Не съм искал да кажа нищо лошо — рече той и вдигна ръце, преди да поеме новото си питие.

И добави:

— Разбира се, че мога да ти помогна.

Лексис пое дълбоко дъх и бавно издиша. След това изригна във водопад от думи:

— Има един мъж, когото всички познавахме. Франк. Боб Рангъл. Аз. Беше преди двайсет годни. Получи доживотна присъда без право на помилване за убийство на жена. Стриптийзьорка. Искам да разбера какво е станало с него. Къде се намира. Дори дали е още жив. Можеш ли да го направиш за мен?

— Това ли е? — попита той.

— Да. Това е.

— Как се казва?

— Името му е Реймънд Уайт — отвърна тя. — Беше през 1984-а. В Сиракюз.

Рикс сви рамене и каза.

— Това съвсем не е трудно. Ако е получил доживотна без помилване, значи лежи в някой затвор.

Лексис сви устни и кимна:

— Просто искам да съм абсолютно сигурна, че…

Рикс вдигна ръка и рече:

— Моля те. Губернаторът неслучайно ми има доверие. Всяка информация, до която се добера, ще е само за теб.

Извънградската част на щат Ню Йорк през лятото е красива по много начини. С водопадите и студените и бистри води на езерата си. С древните планини — в края на веригата на Апалачите. Нагънати хълмове с жълто жито, смарагдова люцерна, шумолящите стъбла на царевицата. Лозя. Каменни къщи. Усамотени селски къщи със засенчващи ги стари дървета и с отличен изглед към околността. Но за мен нищо не е по-впечатляващо от божествената гледка.

Самолетът ми G-V завива на север при приближаването на летището на Сиракюз и аз виждам блещукащите медни на цвят ръкави на езерата Фингър, които се протягат към Бъфало и отразяват залязващото слънце. Виждам Онтарио — голямото езеро с почти океански приливи и отливи и ледени дълбини, идеално за охлаждане на ядрени реактори, които бълват бялата си пара към синьото небе. И оттук сънливата омара, разноцветните парцали на нивите и килимът от широколистни гори в пълния му блясък, изглеждат идеалното място един великан — или самият Бог, — да се изтегне и да подремне някой и друг век.

Обръщам се към Бърт и го виждам, че е извил врат да види нещо през прозорчето от другата страна на самолета.

— Накъде гледаш? — питам.

— Към дома — отвръща. — Мисля.

— Ей там е — казвам му.

— Там долу прилича на зайчарник — отговаря той, премества масивното си туловище върху коженото кресло и сбърчва нос. — А ние сме го притежавали изцяло.