Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Благодаря ви, че дойдохте да говорите с нас — казвам. — Господин Купър казва, че сте работили за Дийн Вилей в къщата му край езерото.

Оройо прехвърля торбата от едната си ръка в другата и кима.

— Той знае, че няма да пострада, нали? — питам Купър.

— Да — отвръща той. — Говорих с него.

— Господин Оройо?

— Си — казва той и забива поглед в краката си. Заговорва на испански и Купър превежда.

— Работил е за Вилей. Видял го онази нощ.

— Нощта, в която жена му се е удавила?

Оройо ме поглежда и кима.

— Ударил ли я е?

Оройо кима, потреперва и думите ми рукват.

— Чул я да пищи — казва Купър. — Удрял я много пъти. С бейзболна бухалка. След това я качил във ветроходната яхта и я изтеглил на влекало с катера. Когато се върнал, бил без яхтата.

— И не е бил сам?

Оройо говори, а Купър превежда:

— Не. Тя била с него.

— Новата му жена?

Купър говори нещо със старика, след това обяснява:

— Тогава тя му била любовница.

— И разполагате с бухалката? — питам Купър.

— Тя е била заровена в градината точно там, където той каза — отвръща Купър. — Кръвната проба съвпада. Трябва да ексхумираме трупа й и да направим ДНК тест.

Обръщам се към градинаря:

— Не ви обвинявам, господин Оройо, но можете ли да ми обясните защо не казахте всичко това на полицията?

Оройо изглежда смутен и Купър превежда.

— Вече ми каза. Той не бил там да говори. Бил там да работи, да коси трева. Да сее цветя. Да работи, а не да говори. Това прави и сега. Работи. Не обича тези приказки…

Оройо вдига капака на контейнера за боклук, повдига торбата си и я мята, след което затваря капака с трясък.

— Той знае ли, че го намерихме заради чека за десет хиляди долара, който Вилей му е написал след смъртта на жена си?

— Съжалявам, господин Коул — казва Купър и повдига рамене. — Но той се придържа към версията си. Че това е премия за добрата му работа. Каза, че така правели американците.

Купър подава на Оройо плик, за който знам, че е тъпкан с пари, и без да ме погледне старикът се връща вътре.

— Ето докладът на лабораторията за бухалката, както и докладите на полицията и на съдебния лекар — казва Купър. — В тях се твърди, че се е заплела в такелажа. Онази нощ имало силен южен вятър, който блъскал лодката и трупа в някакъв каменен кей доста време. Ето защо навярно не са заподозрели нищо, след като е строшил главата й.

Вземам плика от него и разглеждам известно време докладите на синкавата светлина.

— Не знам какъв свидетел ще бъде — казва Купър и сочи с глава към вратата. — Струва ми се, че ще ви бъде нужен, поне да направи връзката с бухалката, но инак бе трудно дори да го накарам да направи това.

— Не се безпокой — казвам, — няма да му се наложи да свидетелствува.

— Уф, така както ни обяснихте нещата, си помислих, че ще се опитате делото да влезе в съда.

— Ще влезе — казвам, докато прибирам книжата в плика. — Той сам ще се осъди.

Купър ме поглежда неразбиращо. Благодаря му и си тръгваме.

Качвам се на 690-запад и напускаме града покрай езерото Онондага. Когато бях млад, това бе най-замърсеният водоем в света. Ако човек застанеше на върха на хълмовете от шлака, можеше да подуши отходните води, които кипяха в плитчините. Най-лошото беше обаче онова, което не се виждаше. Езерно дъно, върху което къкреше гнойна яхния от мръсотия, отровена с живак и оловна тиня.

Чета, че в наши дни вече го оздравяват. Драгират. Каптират. Пречистват каналните води. Изсмукват отровата с помпи така, както се прави след змийско ухапване.

Слънцето отдавна е залязло и заревото в розово и тъмночервено на запад се отразява върху развълнуваната вода и я обагря в кървавочервено. Свалям прозорчето и подушвам въздуха. Нищо.

Бърт откъсва поглед от водата, поглежда ме и казва:

— Казват, че вече можело да се лови риба в него.

— Не бих го направил.

— Аз — също. Не и за ядене. Ей, пропусна отбивката.

Минаваме край надлез, който води към Скениателис.

— Има едно място, което искам да видя пътьом — обяснявам му аз.

Качваме се на „Трууей“ и слизаме от магистралата при Уийдспорт, след това навлизаме в Обърн. Затворът грее, осветен от халогенните прожектори и аз извивам глава към него, докато се носим покрай стените му. Минавам по моста и спирам на паркинга срещу ресторанта на Кърли. Слизам и Бърт ме последва. Вървя към мрачната гора, преминавам по моста, където бе убит Лестър. Долу водата ромоли през скалите. Подушвам гъстите треви по бреговете. Над високата тринайсет и половина метра стена се вижда силуетът на надзирател, който върви от едната остъклена вишка към другата. Стъпва с един крак върху долното перило и се навежда към двора, облакътен на горните перила.