Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Би могъл да бъде онзи тъмничар, който уби приятеля ми. Думите на Лестър звънят в топлата нощ.

„Би могъл да си живееш живота. Това не е ли достатъчно, за да пожелаеш свободата?“.

Слушам ромона на водата и усещам полъха на нощта около себе си. Притежавам красива жена, която ме обича, и съм безумно богат. Прокарвам длани по ронещата се стена, пръстите ми докосват хладните гладки камъни, които се подават изпод неравния бетон. Думите на Лестър продължават да звучат в съзнанието ми и аз прошепвам:

— Да, така ще бъде.

— Да не би да си лежал тук, или нещо такова? — избучава тихо Бърт.

Кимам, без да откъсвам поглед от стената. След това го поглеждам и казвам:

— И защо да рискувам да лежа още?

— За какво говориш?

— Искаш ли да пийнем нещо?

— Разбира се.

Прекосяваме улицата, като едва избягваме един очукан пикап с развален ауспух, и влизаме в „Кърлис“. Момичето на входа — едра блондинка с викингски плитки и дебели устни — ни се усмихва и кима, а ние се насочваме към бара. Хората там са подредени в редици по трима-четирима в дълбочина, но Бърт си пробива път и се пресяга над няколко глави, за да вземе двете бири „Молсън голдън“ от бармана.

Бирата изсъсква в устата ми. Стомахът ми е празен и тя веднага атакува главата ми, отпуска напрегнатостта в гърдите. Повтарям си думите на Лестър и клатя глава. Когато усещам нечий лакът в гърба си, приближавам повече към Бърт. Онзи, който е зад гърба ми, заема освободеното пространство и аз получавам нов удар с лакът на фона на изригналия смях.

Обръщам се и вдигам ръце, готов да отблъсна онзи, дето ме сръга, и виждам три униформи. Тъмничари от затвора, дошли да изпуснат парата. Синкавата четина по бузите на онзи, който ме сръга, предизвиква повдигане в стомаха ми. Той се обръща да ме изгледа свирепо и цялото ми тяло изтръпва. Синята брада.

Той казва:

— Проблем ли имате?

— Ти ще имаш — изръмжава Бърт, избутва ме настрани и изпъчва корем към Синята брада, — ако не се държиш възпитано.

Когато погледът на Синята брада се отмества от мен, разбирам, че не ме е познал и страхът ми се изпарява. За него аз съм просто турист, слабак, който може да бъде сплашен.

— Този тип ме бутна — казва Синята брада, но вече с тон, който е подходящ по-скоро за оплакване и отстъпва от надвисналия Бърт.

Бърт поклаща глава и се извръща. Чувам го да казва под носа си:

— Тъпанар.

Дори след като Синята брада и приятелите му се стопяват в тълпата, продължавам да виждам черните му очи и усещам четината му да дращи ухото ми. Гаденето ми бързо се превръща в омраза, след това завира до ярост и трябва да изляза. Изхвърчавам през вратата в нощта и поемам дълбоко дъх и миризмата на треви. Лестър грешеше. Не е достатъчно да си свободен. Правилото за безпощадното отмъщение е също толкова валидно навън, колкото и вътре, в затвора.

Когато с Бърт стигаме в Скениателис, вече е тъмно. Хора с къси панталони и с пуловери завързани на врата се разхождат по тротоарите. Уличните лампи на стълбове от ковано желязо светят досущ както преди, когато градчето е било спирка на „Пони експрес“. Пред нас е паркът „Шотуел“ на брега на езерото, тясна, зелена морава между улицата и водата. Хората са постлали одеяла под високите смърчове, за да могат да слушат старомодния духов оркестър, който е разположен в големия бял белведер. Лодки, пълни с цели семейства, се люшкат по водата, закотвени наблизо до шоуто.

Малко преди да наближим двестагодишната странноприемница „Шърууд“ забавям крачка и завивам по „Уест лейк стрийт“. Бърт се размърдва на мястото си.

— Няма ли да отседнем там? — пита и кима към странноприемницата.

— По-нагоре.

Бърт замълчава.

Покрай улицата се издигат къщи като джинджифилови кейкове или дървени сгради от началото на века. Пред нас пътят става по-тъмен и завива надясно. Намалявам скоростта и чувам тихия стон на Бърт, когато завивам между двете колони на железните порти, отворени, за да ни посрещнат с добре дошли. Докато другите сгради на улицата са нарочно осветени, ние караме по криволичеща алея под тъмните сенки на извисяващи се кленове и виждаме само неясните очертания на къща пред нас.

— Това е неговата къща, нали? — пита Бърт.

— Чия? — отвръщам спокойно, спирам колата и изгасвам светлините.

Изшиленият покрив на мансардата и кулата в стил „Втората империя“ оформят назъбен силует на фона на нощното небе. Старите дървета, чепати и шумящи, се надвесват над нас и над прозорците. Верандата е хлътнала в единия си край и дори в нощта може да се види белещата се бяла боя върху моравата.