Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Увисналата му шия се излива над стегнатата бяла яка и цветът й си отива с кървавочервената му вратовръзка. Тъмната му къдрава коса е причесана назад, лъскава от гела, който скрива и повечето побелели кичури. Очите му сякаш са потънали в черепа като семената на женско биле в тестото за пита. Устните му са каквито бяха преди, малки и дебели, а брадичката си все още държи вирната. Примигва като ме вижда, преди да пристъпи напред и да протегне ръка с блестящи, минали през маникюр нокти.

Изведнъж ми се завива свят и тялото ми изтръпва. По кожата ми избива пот. Виждам как ръцете ми потъват в месестата му шия и как изтръгвам живота от нея. Чувствам се объркан, може би дори се боя. Мислите ми поемат нанякъде за миг, но омразата ми е като котва.

— Господин Коул — казва той с дрезгав тон, в който се прокрадва бруклински акцент. — Очаквах да получа възможността да ви благодаря, че сте помогнали на момчето.

Въздухът се изпълва с мирис на дим от пура, на мента, на одеколон „Куул уотър“ и на мастилената миризма на новоотпечатани пари. Поколебавам се дали да поема ръката му, не откъсвам поглед от него, търся някакъв знак дали ме е познал.

— Удоволствието е мое — отвръщам, стискам ръката му и се опитвам да погася бързото тупкане на сърцето си. Думите ми излизат така, сякаш машина за лед плюе кубчетата си. Мога да му строша черепа с бронзовата фигурка на кентавър, която стои върху най-близката колона. — Той е един симпатичен младеж.

Устата ми е суха и гърлото свито, но виждам успокоение в светлосините очи на Франк.

— Прав сте — казва и леко кимва. — Най-доброто ми произведение. Играе като куотърбек за „Сиракюз“. Каза ли ви? Мисля, че сте наясно с този спорт. Купувате „Джетс“, нали? И моето казино има акции в НФЛ.

— Просто инвестиция — казвам, — но знам, че всеки отбор обича да привлича местни момчета, ако получи тази възможност…

— Добре — казва Франк, засмива се и тупва Алън силно по гърба, след което улавя бицепса му и го разтърсва леко. — Но ще ви се наложи да преговаряте с мен, ако пожелаете този момък в отбора си.

— Агент ли сте? — питам.

— Да.

Лицето на Алън поруменява и той свежда поглед към пода, върхът на обувката му сякаш следва кървавата жилка в мрамора.

— Много е спокоен, когато е под напрежение — казва Франк и разрошва косата на сина си, сякаш е десетгодишен. — Досущ като стареца си… Добре, трябва да вървя. Ще трябва да се срещнем за по-дълго.

Алън изпраща с поглед баща си, сетне се обръща към мен, свива рамене и казва:

— Съжалявам, че е толкова зает.

— Няма нищо, не се извинявай. Един мъж като баща ти има сума неща за вършене. Повярвай ми.

Алън се взира в лицето ми, след което аз му отвръщам със същото.

— Знам, че и ти бързаш — казва, след като примигва. — Влез обаче. Ще те пусна веднага, но обещах да те запозная с майка си.

Алън ме превежда през голяма стая с дивани и кресла с дебели възглавници към мраморна камина, в която може да влезе човек в цял ръст. Стените са окичени с маслени платна — копия, но добри копия — и тежки кадифени завеси. Над полицата на камината виси портрет на Лексис, застанала на скала, гледаща към развълнувана вода.

Фигурата й е обтекаема, с изправен гръб, а тъмносинята рокля отива на очите й. Тъмната й коса е отметната от вятъра назад. Небето е бъркотия от снопове слънчеви лъчи и тъмносиви облаци. Стиснала е устни, не се усмихва и гледа в далечината.

Алън забелязва, че я гледам и казва:

— Това е тя. Татко й направи изненада с тази картина. На Джон Кърин е. А тя я мрази.

— Много е хубава — отвръщам.

— Изглежда много спокойна — казва той, — но е страхотна.

Излизаме от голямата стая и поемаме по дълъг и широк коридор.

— Тя обикновено не допуска външни хора в ателието си — продължава той. — Но когато я попитах за теб, каза, че нямала нищо против, съгласи се.

Той спира пред тежка, облицована с ламперия врата и чука, а след това вратата се отваря.

Също както и в останалата част на апартамента, таванът на ателието е седем метра висок. Стените са отрупани с платна в рамки и ми напомнят Ватиканския музей. Виждам една картина, която разпознавам от миналия си живот. Завършена е.

Високи прозорци с арки гледат към отсрещното Парк авеню. В дъното Лексис стои току до слънчевото петно, което залива статива й. Гърбом е към нас, в косата й се виждат сиви кичури. Облечена е с кафеникави панталони, обувки без токове и с мъжка риза, чиито ръкави са навити.