Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Някой подсвирва и дочувам думата „бързак“.

— Точно за това получавате толкова пари. И така, поръчал съм обяд за всички, след което можете веднага да се заемете за работа — казвам и ги повеждам към трапезарията, където ни очаква бюфет с лъскави сребърни съдини.

Хелена се обляга на мен, след като изоставаме от останалите и пита:

— Всичко това е шега, нали?

— Ако смяташ, че да си скъсаш задника от бачкане е смешно… — отговарям и я целувам по челото.

— Това би трябвало да ме уплаши, така ли?

— Не мисля, че е възможно.

— Прав си.

Поглежда ме в очите. Нейните горят.

— Знаеш ли, ще останеш сама — казвам. — Имам работа за вършене в Ню Йорк.

— Защо не я вършиш оттук? — пита тя.

Не мисля, че е разбрала, но ме стиска за ръката. Потупвам нейната и повтарям:

— Имам работа за вършене. Освен това не искам да те притеснявам.

— Не би могъл.

— Може би — отвръщам, — но все пак не искам.

— Ами ако ми потрябваш… или ако те пожелая?

— Виж какво — казвам и леко стискам ръката й преди да я отстраня от лакътя си, — тогава ще се появя.

— Какъв си ти? — пита тя. — Да не си шибаната ми орисница?

— Знаеш ли, сума неща ще се променят — казвам, като снишавам тона си.

— Това са глупости.

Докосвам гладката кожа на лицето си и се обръщам да си вървя.

— Какво, по дяволите, означава това? Ами обядът? — пита тя.

— Ще трябва да се справиш, без да стоя до теб всяка минута. Така ще можеш да решиш какво искаш да правиш.

И добавям:

— Никой не те притежава, Хелена. Не го забравяй.

— Адски си прав — казва тя, като едновременно повишава тон и вирва високо брадичка. — Мога да правя каквото си ща. И ако поискам да се откажа, мога да направя дори и това.

Аз кимам, отстъпвам крачка назад и казвам:

— Много би ми се искало да можеш всичко, но ще видим.

Наистина не искам да се меся в напредъка на Хелена. И наистина съм зает със своите собствени планове. И въпреки това разговаряме всеки ден и тя ме държи в течение. Макар нейните версии за случилото се да се различават от тези на Даруин, за по-малко от два месеца първият й сингъл се появява направо на седмо място в класацията.

Тъй като когато научавам новината, тя снима клипове в Лос Анджелис, вземам самолета си и тръгвам натам, като й обещавам вечеря в „Chez Nous“ . Кацаме в Бърбанк по-рано от очакваното и вместо да отида в хотел „Бел еър“, където е отседнала Хелена, нареждам колата да ме откара право в студията на „Уорнър“, където вече снимат клипа за следващия й сингъл. По радиото по време на пътуването звучи „Обичам да те мразя“ и водещият вдига съответния шум за новата звезда на име Хелена.

Потропвам в такт, докато слушам, и барабаня с пръсти по крака си. Профучаващите покрай мен сгради и стволовете на палмите по магистралата „Норт Холивуд“ се обагрят в оранжево от късното слънце. Студията са сгушени зад прашно зелените хълмове на Холивуд. Лимузината преминава през портала след съвсем кратко спиране. Минаваме по Френската улица, където Богарт срещна Ингрид Бергман в „Казабланка“ и спираме пред студио с размерите на самолетен хангар. Вратите се отварят и вкарват вътре вертолет, поставен върху масивна платформа.

Даруин ни чака и отваря вратата на колата. Лицето му е зачервено, върху челото му са избили капчици пот, макар че сенките са дълги и е прохладно.

— Тя направо се е побъркала — казва той.

— По-спокойно — казвам. — Какво стана?

— Парите са си пари, но това вече е прекалено — отвръща и лицето му се изопва. — Навря проклетия пистолет в ребрата ми. Можеш ли да повярваш?

— А ти какво направи?

— Аз ли? Ами тя не иска да си направи косата. Не иска да облече подбраните костюми. Не ще да спре да псува като каруцар. Тя е една долна кучка, казвам ти. Пред нея Ози Озбърн изглежда като възпитаник на училище за благородни девици.

— Ти какво направи? — питам повторно.

— Просто й казах. Че мястото в топ тен не е шега работа. Знаеш го. Казах й, че ако не могат да видят циците й, ще превключат канала.

— Това не е трябвало да го казваш.

— Циците са си цици. Това е звукозаписният бизнес.

Стискам устни и го поглеждам — облечен в онази негова копринена риза на цветя. Далеч повече уважение предизвиква, когато е с вратовръзка.

— Ще говоря с нея — казвам и тръгвам покрай него към тъмната пещера на студиото.

— Не сега — настига ме той. — Почти са готови да снимат.

Огромен мъжага с увиснали кичури руса коса и с лице, грамадно като лопата, седи по средата на пода с камера на рамо. Джо Питка. Крещи някакви заповеди и всеки път, когато излае, сякаш вълна преминава през ярко осветената сцена. Там се тълпят петдесетина души, някои от тях седнали на високи брезентови столове, сбрани около монитор, сервитьори зад маса, отрупана с телешко печено под нагревателна лампа, но повечето се щурат насам-натам с прожектори, електрически кабели и инструменти. Вертолетът сега е вдигнат с кран и перките му се въртят мързеливо.