Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Ще се изненадате силно колко лесно е да се нахлуе в частния живот на хората. Не говоря за това да се сдобиете с телефонните разпечатки или с данъчните декларации, или пък да влезете в електронната им поща. Имам предвид да гледате и да слушате какво става в спалните им или около масата, където закусват.

„Ванс интернешънъл“ не се подчиняват на никакви закони. Те имат сътрудници, които са добре дошли в дома на Франк и Лексис, в домовете на Рангълови и на Вилей. Това се случва на всички американци ежеседмично. Отваряме вратите си на напълно непознати, даваме им достъп до тайните си места. Работници от кабелната телевизия. От сервизите за домакински електроуреди. Доставчика на дрехите от химическото чистене. Колкото повече пари имат хората, толкова повече натрапници им влизат в къщите.

Ако и това не сполучи, „Ванс“ си има други начини за проникване. Шперцове. Касоразбивачи. Дрелки и „диаманти“ за рязане на стъкло. Камери и микрофони с размера на връхчето на молив, които лесно се втъкват в стени и тавани. Малки предавателчета, които излъчват микровълнови дигитални данни до приемници, свързани с оптични кабели, водещи до наблюдателни станции, които прехващат всичко. След това „Ванс“ смесват всичко в една хубава супа.

В продължение на шест месеца те хроникират за мен не само всички симптоми на заболяването, но и цялата му патология.

Дали събирам информацията, защото искам да ликвидирам туморите по най-добрия начин, или защото търся оправдание за онова, което ще направя? Може би не се чувствам чак толкова удобно да замествам Господ — ролята, която се опитвам да играя. Гади ми се, че съм толкова слаб, но мисля, че това е истината. Дори след всичко, което ми се е случило, се нуждая и от още. Оправдание, за да взема решение. Обосновка, за да измоля освобождение от наказанието. Сякаш не съм получил достатъчно и от двете.

И точно както съм и предполагал, „Ванс интернешънъл“ изравят и други съсипани животи, освен моя. Но в ничия съдба нещата не са така тежки, както се случиха при мен. Освен в един случай. С едно момиче на име Хелена. Отначало реших да я издиря, защото можеше да изиграе важна роля в плана ми. Но колкото повече научавам, толкова повече се чувствам като че сме някак си свързани чрез загубите и чрез болката ни и се питам дали тя също ще може да отнеме остротата на самотията ми.

Късно лято е, когато я откривам в един мъжки клуб във Феърбанкс, Аляска. Тя е емоционално смачкана и наранена и е толкова язвителна, че е почти проклета. Не я виня. Била е продадена като проститутка още като дете. Използвали са я в снимките на някакви филми, а после просто злоупотребявали с нея. Била е на петнайсет години, когато е избягала от някакъв бардак в Западен Холивуд. Потрябвало й година време да се добере до Аляска. Място, за което си въобразявала, че е безопасно.

През седмицата тя танцува на работниците от нефтените кладенци и на рибарите, а в замяна на това собственикът на заведението й позволява да пее облечена през уикендите. Живее в едностайна хижа, която сама е построила. Има електричество, но тоалетната й е на двора. Първият път, когато приближих към нея на паркинга на клуба, тя извади 9-милиметров „Чийфс спешъл“ от чантичката си и го завря в ребрата ми.

— Използваш го понякога, така ли? — питам.

— Точно така, много си прав — отговаря ми тя.

Купувам клуба и го затварям. Необходими са още две седмици, за да я убедя, че намеренията ми са напълно сериозни.

Най-накрая я натоварвам в своя „Гълфстрийм-V“ и я откарвам в един апартамент, който притежавам в Найтсбридж в Лондон. Необходими са й повече от четири седмици, за да осъзнае, че наистина се намира в безопасност.

Започва да се разхожда с мен и да ме гледа в очите, а когато я завеждам на шоу на „Натън лейн“, близо до Пикадили, зървам усмивката й по време на първото действие. След представлението, когато излиза от лимузината и двамата поемаме по алеята към „Шепърдс маркет“, тя ме държи за ръка. Пийваме по едно в „Йе Грейпс“, след това отиваме зад ъгъла в един турски ресторант на име „Софра“. Сядаме край една маса до витрината, ядем шишчета печено агнешко със зеленчуци, после кафе и локум.

Очите й са тъмни, блестящи и дълбоки, обрамчени от дълги мигли, които хвърлят сянка върху лицето й, когато извърне поглед. Носът й е тесен и прав, въздълъг, без да бъде голям. Устните й са пълни. Не е висока, но фигурата й притежава съответните извивки, а коремът й е плосък. Навеждам се над масата й леко докосвам устните й със своите. Тя поглежда надолу и отмахва копринената черна коса от лицето си. Една сълза капва и се разплисква на ръба на чинията й.