Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Ей, кой си ти, бе мамка му, дето си дошъл тук? — кипва той, изправя гръб на стола си, смръщва нос и погледът му нервно щъка към Бърт.

— Имало е и друг мъж — казвам, пренебрегвайки разширените му ноздри. — Името му е Дан Парсънс.

— Да бе, в сравнение с него аз съм самият цар Соломон — отвръща онзи и си играе с кутийката марлборо.

— Което означава?

— Ами изритаха го от собствената му шибана юридическа фирма — казва Русо. — От голямото добрутро. „Парсънс и Траут“. Дан Парсънс това, Дан Парсънс онова. Е, вярно, платиха му, но го отстраниха. От собствената му фирма. А не бе сторил нищичко друго, освен да подава обжалвания от името на Реймънд Уайт. Но си мисля, че точно там сгази лука. А после пък вложи всичките си пари в оная тъпотия с борсовия бум на електронните компании. Направи сума пари, а след това ги изгуби всичките. Чичо Сам — както и данъчните — не получиха своя дял и доколкото чух, напоследък имал неприятности.

Погледът ми отново е привлечен от огъня. Една цепеница стърчи под странен ъгъл. Върхът й пулсира в свиреп оранжев цвят. Гледам, докато тя не рухва във въглените и не изчезва в пепелта под решетката.

— Колко пари са необходими това място да влезе в добра форма? — питам. — Че да можете да спрете да продавате марихуана на дечурлигата?

— Дечурлига ли? Трябва да видите какви ги забъркват тези малки копелета.

Гледам го известно време, без да коментирам.

— Ами… — казва той, кръстосва ръце и се смръщва там, където брадата му преминава в шията, — не знам. Ако имах, да речем… двеста хиляди долара. Тогава бих бил в добра форма. Така ще си изплатя заема и бих могъл да отида за една седмица на почивка през февруари в Дейтона или някъде другаде. Мамка му, тази шибана зима никога не свършва.

— Двеста хиляди, значи.

— Е, вие попитахте.

Бръквам в куфарчето и бутам револвера настрани. Изваждам двайсет пачки от стотарки и ги слагам на масата.

— Подарък — казвам, — от Сет Коул. В памет на Реймънд Уайт… За да обърнете нова страница в живота си.

— Ей — казва той, докато посяга към парите. — Да не ме будалкате нещо?

— Не — казвам, — не ви будалкам. Парите са ваши.

— Трябва ли да ги декларирам?

По устните ми пробягва усмивка и казвам:

— Можете да правите каквото си пожелаете. Ваши са. Не е необходимо някой да знае откъде са дошли.

— Ей — възкликва той и надниква иззад капака на куфарчето, докато го заключвам, — колко има там?

— Бяха един милион — отвръщам. Ставам и щраквам ключалките.

— Ами ако бях казал, че ми трябва един милион?

— Тогава щях да ви ги дам всичките — отвръщам. — Но съм упълномощен да ви дам толкова, колкото са ви необходими, за да вкарате бизнеса си в ред, за да можете да живеете един честен и почтен живот. Надявам се, че сега ще го сторите.

— Можех да се възползвам от всичките — рече той и гласът му се надигна заедно с тялото му от стола. — Наистина. Просто не исках да изглеждам алчен, но истината е, че ми трябват.

— Щом не сте искали, недейте.

— Какво?

— Да бъдете алчен — отвръщам и си тръгвам.

Когато се събуждам, все още е тъмно. Вземам душ и се преобличам.

Отварям енергично вратата и Бърт — който играе ролята на куче пазач, — пада гърбом в стаята. Изругава и мигновено стисва дръжката на пистолета глок, затъкнат в колана му.

— Аз съм — казвам. — Спокойно.

Дъските скърцат под краката ни, инак няма никакъв друг шум. Вятърът е стихнал. Навън е мраз. Ниският таван от сиви облаци е осветен от заревото на изток. Прекосяваме замръзналото езеро и оставяме машините си на празния паркинг на „Бърдс“, след това нареждам на Бърт да кара към Сиракюз. След почти три часа спираме за закуска пред закусвалнята „Космо“ до университета и аз поръчвам омлет с броколи и сирене. Това е ястие с вкус от един друг свят.

Бърт пита дали може да си вземе един сандвич толкова рано сутринта и сервитьорката с обеца на носа свива рамене и казва „Защо не?“ Навеждам се извън сепарето и питам касиерката дали може да ми даде телефонен указател. Тя се усмихва и го изважда изпод тезгяха.

Бърт скача да вземе указателя, но когато сяда, го оставя в скута си, вместо да ми го подаде и казва:

— Мога ли да те помоля за нещо?

— Разбира се.

— Ти вече взе парите — казва, — но защо не направиш с тях нещо за забавление.

— Що за въпрос е това?

— Не искаш ли?

— Може би, когато приключа с онова, което трябва да свърша — отговарям, — ще отида в Дисниленд.

— Баба ми казваше, че дори един велик вожд трябва да се посмее, инак духът му ще се смали.