Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Реймънд е починал?

Кимам.

Погледът на Дан се замъглява, свежда очи към ръцете си. Стиснал ги е здраво една в друга, досущ като зъбите си.

— Никой не ми каза — изрича той, сякаш сам на себе си.

— Да, и навярно никой няма да го направи. Всъщност вие не сте били роднини.

Рязко вдига глава и ме поглежда. Намръщва се и проронва:

— Той беше… — Свежда отново поглед и добавя: — Но това няма значение, нали?

— Клиентът ми иска да изплати дълга ви — казвам. — Той е убеден, че Реймънд би желал това.

— Знаете ли, това съм го сънувал — отвръща Дан и масажира пръстите на едната си ръка с пръстите на другата. — Сънувал съм как почвам отначало. „Парсънс & Парсънс“. Синът ми ще бъде адвокат, знаете ли? — Господине — продължава Дан и вдига отново глава, — благодаря ви за посещението тук. Но аз им дължа тринайсет милиона долара… Имам застраховка за десет милиона и, честно казано, съм си мислил да покарам с превишена скорост, може би да се хакна в някой мост. Проблемът е, че жена ми ще продължи да дължи на онези копелета още три милиона и можете да бъдете сигурни, че онези няма да се пазарят.

— Господин Парсънс — произнасям равно, — Сет Коул ме е упълномощил да платя данъците ви изцяло.

— Ей, я се махайте от тук! — внезапно избухва той и поклаща възмутен глава. Надига се от стола си и почти успява да изправи рамене. — Кой ви праща?

— Повярвайте ми — казвам. — Тринайсет милиона за Сет Коул не са толкова, колкото за повечето хора. Коя е банката ви?

Той ме изглежда продължително. Издържам на погледа му, макар да се боя да не ме познае. Най-накрая кимва с глава и казва:

— В съседната сграда е.

— Да вървим. Сам ще се убедите.

Слизаме заедно по стълбите към задния вход и влизаме в едноетажния банков клон в съседство. Питам за телеграфен номер и се обаждам на Боб Манчини, моя човек в „Голдмън Сакс“. Момичетата в банковия клон чуруликат възбудени зад тезгяха, а управителят излиза от кабинета си.

— Какво става? — пита Дан.

Управителят клати глава. Ухилва се широко.

— Господин Парсънс, от „Голдмън Сакс“ току-що преведоха по сметката ви тринайсет милиона долара.

— Могат ли да си ги изискат обратно? — пита той и ме стрелва с поглед.

— Не, сър — отговаря управителят. — Парите са тук. И никой, освен вас, не може да ги изтегли.

Дан Парсънс надава вик. Сграбчва ръката ми и бързо и силно я разтърсва, след това изскача тичешком от сградата. Ние с Бърт също излизаме. Спирам на тротоара и докато Бърт изкарва пикапа от паркинга, гледам как Дан тича на зигзаг по улицата. Бърт ме взема и му нареждам да кара към улица „Елизабет“.

Къщицата, в която Дан живее, прилича на солница, но има голям еркерен прозорец към улицата. Спираме пред нея и аз свалям страничното стъкло на колата. Виждам през прозореца как Дан прегръща и завърта жена си. Виждам проблясването на сълзите, които се стичат по бузите му. Устата му е зяпнала в див смях, който не е нужно да чувам.

Вдигам стъклото и поглеждам напред — към заснежената улица с метър и половина „брегове“ от изринат сняг.

— Обратно към Ню Йорк, Бърт — казвам.

— Какво ще кажеш за Мики Маус и Космическата планина и тъй нататък?

— Не — отвръщам. — На теб ти хареса да се правя на Господ, нали? Да възнаградя верен приятел? Един благороден старик? Да осъществя сънищата му? Това наистина е като в Дисни уърлд. Поемаш в обиколката, първо те поуплашват, но накрая слизаш и получаваш захарен памук или близалка на клечка. Снимаш се със Снежанка. Но Господ си има работа и нощем. Господ е и съдия. Да, той възнаграждава добрите момчета, нали? Най-вероятно… А какво да правим с лошите?

— Господ е, който призовава. Добрите — те отиват в Дисни. А лошите?

Поглеждам Бърт в очите и отговарям:

— Лошите отиват в ада.

Знам, че човек като Франк Стефано не може да стигне дотам, докъдето е стигнал, като е съсипал само един човек. Хората като Франк са тумори. Те се хранят от всичко свястно, което е в досега им. Те са по-лоши от паразитите, които охранват само самите себе си. Туморите като Франк стават все по-силни и по-силни, докато могат да направят метастази. Те създават други тумори, които също растат и процъфтяват. Вилей. Рангъл. Русо. Сигурен съм, че има и други.

Наемам „Ванс интернешънъл“ — частна детективска и охранителна агенция, създадена от каймака на Сикрет сървис, ФБР и четирите военни разузнавания. Давам им пет милиона долара аванс, което привлича вниманието им. Те са моят диагностичен екип.