Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Усмивката му е крива и той протяга месестата си длан през масата и пита:

— Искаш ли да се сборим?

Поемам ръката му и го подмамвам към бърза победа, но се изплъзвам в последния миг, след това приковавам палеца му и бързо броя до три.

— Играем до най-много победи от три игри — казва той. — Човек никога не може да спечели война само с една битка, а аз държа телефонния указател.

Бие ме два пъти подред, смачква палеца ми и се смее гръмогласно, след което шляпва телефонния указател върху масата.

Дан Парсънс фигурира в указателя на друг адрес в Скениателис. На улица „Елизабет“. В хубав квартал, но далеч от бялата му къща в стил „Крал Джордж“ на брега на езерото. Има и офис с адрес на улица „Фенъл“. След като закусваме, поемаме към Скениателис, където дърветата в селото са замръзнали, а всички къщи и сгради са нахлупили нови снежни шапки.

Офисът на Дан е на гърба на стария автосервиз на Траболд. Някой е преустроил бившата каменна ковачница и е направил ресторант на партерния етаж. Спираме на общинския паркинг зад всички магазини и други сгради. Един прегърбен старец с канадка и тежки ботуши за сняг, рине закачулен стълбите, водещи към офисите.

Когато стигаме най-долу, забелязвам дупка в кадифените джинси на мъжа и казвам:

— Извинете, търсим офиса на Дан Парсънс.

Мъжът спира да рине сняг и се обръща. Това е Дан.

Лицето му е розово — или от студа, или от притеснение. По-голямата част от къдравата му коса е опадала. Носът му е още по-изпъкнал. Бузите му са увиснали от костта на челюстите, а бръчиците около очите са хлътнали от разочарование. Усмивката му е изчезнала.

— Аз съм — казва той, поглежда към Бърт, след което се залавя отново за лопатата си. — Ако изчакате една минута, ще приключа тук. Какъв ви е проблемът? Да не затваряме някоя заложна къща?

Поглеждам профила му, за да се убедя, че се шегува. Този мъж беше посредник в сделки за милиарди. А сега едно прилично затваряне на заложна къща може да донесе на човек най-много петстотин долара.

— Не — отвръщам. — Трябва да поговорим с вас за данъчните.

Той рязко извръща глава и очите му като че ли хлътват още повече. Стисва устни.

— Не приличате на федерални ченгета — казва.

— Не сме. Дошъл съм тук да помогна.

— Е, добре, нямам повече пари да ви платя — отвръща той, — тъй че, освен ако не сте от „Правна помощ“, можете да не си губите времето. Кога за последен път сте виждали адвокат, който рине снега от стълбите, за да си плати наема?

— Можем ли да влезем вътре? — питам.

Дан поклаща глава и бавно изкачва стъпалата. Улавя се за перилата с облечената си в скиорска ръкавица ръка, за да се подпира. Изритва част от снега на площадката и влизаме заедно в тесния коридор. Офисът му прилича на килер с писалище и телефон. Два стола са заклещени в пространството между писалището и отсрещната стена. На стената са окачени снимки на Дан и на жена му — повехнала, но все още миловидна и издокарана, — и на сина им, който вече е един симпатичен млад мъж.

След като Дан окачва канадката си на вратата, виждам, че яките му рамене са увиснали и са се заоблили, а коремчето му се е превърнало в увиснал тумбак. Носи стар блейзър от плат на рибя кост, който му е тесен в кръста, а под карирания му шал се вижда жълта вратовръзка от мек индийски плат.

Сяда с въздишка и посочва столовете. Двамата с Бърт сядаме.

— Какво желаете? — пита Дан.

— Както казах, дошъл съм да помогна.

— Как така?

— Колко дължите на държавата? — питам.

Кокалчетата на ръцете на Дан са подути и изкривени. Той се облакътява на бюрото и почуква леко по ръбовете на попивателната преса. Чувам отвън приглушеното дрънчене на камион за смет, който изпразва контейнера на тротоара.

— Кои, по дяволите, сте вие?

— Съжалявам — казвам и изваждам визитка от джоба си и я бутва през писалището към него. — Казвам се Артър Бел. Адвокат съм и имам клиент, който иска да ви помогне.

— Боб Рангъл ли? — пита той.

Трябва да преглътна с мъка, преди да река:

— Рангъл ли?

Дан свива рамене и отвръща:

— Не, не мисля. Беше конгресмен. Аз го издигнах на този пост, този кучи син и преди няколко седмици отидох в Ню Йорк да му поискам заем. Сега той управлява инвестиционен фонд.

— Не — отвръщам. — Нямам нищо общо с него. Моят клиент се казва Сет Коул. Бил е приятел на Реймънд Уайт.

— Какво? — възкликва Дан и присвива очи.

— Клиентът ми е прекарал известно време в затвора — продължавам аз. — Реймънд Уайт му спасил живота. Когато научил, че Реймънд е починал, клиентът ми поиска да направи нещо за хората, които са се държали добре с него.