Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Косата на Бърт вече е късо подстригана, облечен е със скъпо жълто-кафяво палто, с което изглежда дори още по-едър, отколкото е. Аз съм облякъл черен кожен тренчкот, който не държи толкова топло като неговото палто. Но отива на шофьорските ми ръкавици и на черната брада и мустаци, които съм си пуснал. Косата ми е все още дълга, но е зализана назад върху черепа ми. Пол Русо е първият човек, познавал Реймънд Уайт, с когото ще се срещна отблизо и на светло.

„Бърдс“, същото място откъдето миналото лято наехме увеселителната лодка, през зимата отдава под наем снегомобили. Бърт се бе обадил предварително и две боядисани в червено и черно машини, сякаш излезли от „Междузвездни войни“ ни чакат на средата на изровения от автомобилни гуми сняг на паркинга. Небето е ниско и безцветно, а слънцето прозира зад него като размазано светложълто петно. Същият старик излиза от сградата и дъхът му се вие подире му. Дава ни шлемове и забелязвам, че се е вторачил в моите обувки марка „Ферагамо“.

— С тия ли ще карате? — пита и кима към обувките и тънкия панталон от костюма ми.

Не разбирам какво гледа. Нахлупил е рекламна шапка на „Валволин“, а носът и ушите му са червени като цвекло от студа. Нахлузвам шлема върху пригладената си коса и се качвам на снегомобила. Бърт натоварва двете ни пътни чанти и куфарчето ми отзад на своя снегомобил, след това изважда пари и плаща за наетите машини. Аз подавам газ и отнемам, докато той яхне своята машина, след това прекосяваме улицата и излизаме върху замръзналото езеро.

Върху откритите пространства завъртам здраво ръчката на газта. Машината трепери и се люшка, носи се, сякаш останала без управление. Снежни кристалчета проникват под шлема ми. Поглеждам скоростомера. Стрелката сочи над осемдесет мили в час и усещането за скоростта разтуптява сърцето ми.

Има и други снегомобили, подредени на брега пред стария хотел. Три комина бълват тежък сив дим. Вътре е топло и аз подушвам аромата на канела и на горящи дърва. Русо ни посреща като плясва с ръце. Облечен е със зелен пуловер с ивица изплетени в бяло северни елени на гърдите. Бледата му шия стърчи от яката на пуловера като дръжка на метла. Вените на големия му нос и дори стърчащите уши са ядно зачервени от алкохола, а дъхът му мирише на евтин скоч.

— Господа — казва той и търка ръце, — очаквахме ви. Добре ли пътувахте?

Когато вижда моите скъпи обувки с корица от лед, той повдига вежди, засмива се и казва:

— Зад ъгъла гори камина. Ако искате да ми дадете кредитна карта, аз ще ви регистрирам.

Бърт изважда четири стодоларови банкноти от портфейла си и ги подава на Русо. Онзи го поглежда, в един миг в погледа му се чете напрегнатост, сякаш се мъчи да се сети дали не е виждал Бърт и преди.

— Ще платим в брой — казвам аз.

— Това не е проблем — отвръща Русо и поглежда към мен. Примигва, като среща немигащия ми поглед. — Как да ви впиша в дневника?

Изваждам с два пръста визитна картичка и му я подавам. Той я взема и се зачита.

— А, господин Бел, юрист — казва той и кима, преди да склони глава към Бърт. — А приятелят ви?

— Регистрирайте и двете стаи на мое име — казвам.

— И искам да говоря с вас след вечеря. По работа.

Веждите на Русо отскачат нагоре и той докосва с върха на пръстите еленчетата върху пуловера си.

— Насаме — добавям. Подавам палтото и ръкавиците си на Бърт, след това се обръщам и влизам в голямото помещение, чиито облицовани в ламперия стени блестят от отразения от камината огън.

В ъгъла срещу камината има бар от златист дъб, зад него бледолика кльощава жена ме гледа с големите си тъмни очи. Най-забележителното нещо у нея е косата й — дълга и къдрава. Тъмна, но с посребрени кичури. Другите гости, снегомобилисти с дънки и пуловери оглеждат костюма ми, но като срещат погледа ми, вниманието им веднага се завръща към питиетата. Вземам едно питие на бара и отговарям на домакинята — която е и съпруга на Русо, — с кратки изречения, след което тя се извинява и се оттегля да приготви вечерята.

Бърт и аз изяждаме твърде препеченото си печено в гювечета мълчешком. Трапезарията гледа към замръзналото езеро. На светлината на зимната луна виждаме през заскрежените прозорци езерото и снежните склонове отвъд. Другите гости на хотела започват вечерята си с пиянска врява, но когато госпожа Русо ни сервира резените пай с орехи, нашата сериозност изглежда се е разпростряла навред и е взела връх. Най-силният шум е от тракането на приборите о старинните глинени съдове.