Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Старикът ме поглежда само за миг изпод черната си филцова шапка и през дебелите лещи на очилата си, преди да ми каже къде мога да се сдобия с фалшиви документи за самоличност. Следващата спирка е на гарата „Уест Юниън“, откъдето мога да телеграфирам на Бонапарт за това, че напускаме с най-голямо уважение и да му изпратя парите на Русо плюс още толкова като лихва, че сме ги използвали един ден.

Хапваме по един огромен сандвич в деликатесния магазин „Кац“, след което подкарваме бронкото отново към района на магазините за дрехи, където навярно са приключили с изготвянето на документите ми. Срещу десет хиляди долара получавам валидна шофьорска книжка от Мисисипи, членска карта за обществената библиотека на Оксфорд, карта за социално осигуряване — всичко това на името на мъртвия и отдавна забравен син на Лестър. Давам на човека една от пачките със стотарки, получени от търговеца на диаманти, след това двамата с Бърт напускаме града.

Наемаме няколко хлапака от един познат на Бен от казиното „Търнинг стоун“ в индианския резерват Онейда, съвсем наблизо до Ютика в западна посока. След това вземам под наем влекач с двайсет и четирифутов закрит прицеп и купувам три ръчни радиостанции, както и извънбордов мотор „Джонсън“ с мощност шест конски сили. Часът е десет, тъмно е като в рог, вятърът обещава да докара дъжд, когато поставяме двамата хлапаци с радиостанции на пост покрай „Ънкъс роуд“.

Необходими са ни четири часа да прехвърлим съдържанието на хранилището в камиона. През последния час завалява. Давам на всеки от двамината хлапаци по десет стотачки и те са ухилени до ушите по целия обратен път до „Търнинг стоун“. След като ги оставяме там, Бърт и аз тръгваме по обратния път към Ню Йорк сити и спираме, когато стигаме до мотел в покрайнините на Хамилтън и бързаме да влезем вътре и да избягаме от плющящия дъжд.

На следващия ден небето е ясно. Намираме един здрав на вид склад в новите предградия на окръг Берген, току до границата с щата Ню Джърси. Необходими са ми три дни, за да продам един Сезан за триста и петдесет хиляди. Знам, че се минавам, но това е само една картина, а аз искам да замина за Лос Анджелис, за да започна своето превъплъщение.

Използвам двата месеца, необходими за възстановяването ми от пластичната хирургия, за да се дообразовам. Лестър вече ме е информирал за начина на придвижване на редките и изчезнали произведения на изкуството и бижутата. Срещам се с купувачи от Япония, Германия, Франция, Англия и Индонезия. Сдобивам се с няколко кредитни карти, както и с брокерски банкови сметки.

Изпращам Бърт обратно в Ню Джърси да наеме скромно жилище до мястото, където са складирани картините ми. Аз самият трябва да се отбия на едно място и искам да го направя сам. Слизам от самолета в Сиракюз с вдигната глава, сигурен съм, че не могат да ме разпознаят. Очите ми завинаги ще си останат кафяви като течен шоколад — като тези на Реймънд Уайт, но кожата около тях е опъната. Брадичката ми е по-широка от неговата, а носът ми — по-малък и по-прав.

Щеше да бъде глупаво да се върна преди тази пластична хирургия. Също тъй глупаво щеше да е и да се опитам да се свържа с баща си. Сигурен съм, че Реймънд Уайт още се издирва и че не е минало достатъчно време властите да престанат да държат под око единствения му близък човек на този свят.

Като приближавам до пропускателните пунктове на летището, вдигам глава, за да ме „види“ камерата. Преглъщам слюнката си и бързо изваждам портфейла с документите от вътрешния джоб на сакото, преструвам се, че съм възхитен от съдържанието му, докато минавам през охраната и пункта. Мушвам обратно портфейла в джоба на сакото си и оглеждам тълпата хора, които чакат да посрещнат приятели и членове на семействата си от полета, с който пристигнах. Чувствам се самотен, като гледам възбудените им лица и виждам как погледите им се плъзват покрай мен.

Вече съм долу и на опашката пред бюрото на компанията за коли под наем „Хърц“, когато виждам двама униформени полицаи да крачат към мен. Лицата им са непроницаемо бетонни, оглеждат терминала. Когато очите на единия с кестенява къса подстрижка срещат моите, той потупва партньора си и двамата се запътват към мен. Сърцето ми ще се пръсне, мускулите ми се напрягат. Оглеждам се. Наоколо се тълпят достатъчно хора и мисля, че ще мога да изляза от сградата, но нямам представа къде да бягам оттам нататък. Сигурно ще трябва да отмъкна нечия кола. И ще последва бясно преследване, което навярно ще завърши с куршум в тила ми. И преди да успея да реагирам, те са пред мен.