Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Малко се пообърках — казвам.

— Няма нищо — отвръща той. — И без туй трябва да се изпикая.

Бърт слиза и поема към храстите. Аз слизам по черния път, който води към водата и усещам уханието на борови иглички. Струва ми се, че виждам на отсрещния бряг на езерото, под сенките на няколко високи дървета, очертанията на хижата, за която Лестър ми бе говорил. Малко по-нататък на моя бряг има обрулено от ветровете мостче и вързан за него скиф. Придържам се близо до камъните край брега и оглеждам новия къмпинг, очевидно построен на мястото, където е била вилата на Дюрант. Вторник е и краят на сезона, затова не се учудвам, че няма никакви признаци за човешко присъствие.

Вече съм на половината път да пресека езерото, когато Бърт се появява на брега.

— Какво правиш, бе, мамка му? — пита той, сбрал длани на фуния пред устата си.

— Мисля, че знам къде се намираме — отвръщам. — Имах един приятел, който бе собственик на онова място отсреща. Само ще хвърля едно око.

Бърт свива рамене и откъсва тънко клонче от едно дърво. Очиства го от листата и започва да сече семенниците на високата трева, която расте на брега. Знам, че като се върна, ако му предложа борба с палци, той дори няма да е запомнил това място.

Хижата е с хлътнал покрив и под сянката на дърветата мирише на влага. Площадката пред входа е обрасла с мъх, гората е настъпила към нея с няколко фиданки. Ключът в найлонова торбичка е заровен в основата на една колона. Изравям го с един плосък камък и отключвам тежката входна врата. В дъното на кухнята е килерът. С доста усилия отмествам лавиците. Изглеждат приковани и, досущ както се чувствах в затвора, ме обзема опасението, че съм станал жертва на измама. Докато се боря с дървената рамка, по ръцете ми избива тънък слой пот. Най-накрая ръждивите панти изскърцват и поддават, а зад лавиците се разкрива вратата на банков сейф.

Завъртам топката на вратата и с удивление откривам колко гладко се задвижва тя след всичките тези години. Изщраква и завъртам втората топка, докато и тя не изщрака. Светвам фенерчето и влизам в хладното сухо пространство, което е заето с тесни дървени сандъчета, подредени покрай стените като книги на лавица. Сърцето ми се разтуптява, когато виждам металните касетки върху една лавица в дъното. Когато ги отварям, дъхът ми секва.

Отразена светлина блещука към мен в хиляди различни нюанси. Тук има рубини и смарагди с големина на орехи, но най-вече диаманти — инкрустирани в пръстени, висящи от огърлици, или поставени в скъпоценни корони. Мушкам четири от най-големите камъни в джоба си.

— Мамка му! — изригвам и сядам на ръба на една лавица с етикет „Пикасо“.

Осветявам с фенерчето пространството около мен. Сандъче подир сандъче върху лавиците, на три реда до масивните греди на тавана. Ако не друго, Лестър очевидно бе подценил стойността на съкровището си.

Седя така няколко минути, докато отмине замайването ми, след това прекосявам отново езерото и се връщам при Бърт.

— Намери ли го? — пита той.

— Кое?

Той свива рамене, хвърля настрани шибалката си и казва:

— Онова, което търсеше.

— Аха — отвръщам и нахлупвам периферията на шапката си над очите. — Намерих го.

— Баба ми казваше, че когато си намерил онова, което търсиш, е време да почнеш да търсиш нещо ново — казва Бърт.

Слънцето вече залязва, когато спирам стария форд бронко пред едно място, наричано марина „Бърд“. Един възрастен мъж ни дава под наем увеселителна лодка до края на деня и ни снабдява с карта на езерото. Улавям го, че разглежда косите ни. Тази на Бърт е завързана на дълга конска опашка, а моята се спуска до раменете. Все още не съм свикнал с начина, по който белите гледат на индианците и усещам как съм стиснал здраво устни. Той поставя върху картата кръстче на мястото, където се намира „Брайт сайд“ и ни казва да следим за навигационните буйове.

— Цялото езеро е осеяно със скали — казва и се насилва да се усмихне. — Приятно изкарване.

Продължавам да държа наведена главата си, но хващам щурвала. Бърт навлича спасителна жилетка — така прави винаги, когато преминаваме в Канада с лодка. Лек бриз се носи откъм залеза и къдри водата. Тук-там светват светлините на крайбрежни вили, но по-голямата част от брега остава тъмна.

„Брайт сайд“ е истински динозавър. Голяма и стара сграда, на която липсват някои части. Хангарът за лодки е изграден от голи траверси. Докът се простира от ронещия се бетонен пирс, обрасъл в зелен мъх. Самият хотел е наскоро боядисан, но изглежда така, сякаш тъкмо се е посъвзел от земетресение. Лесно е да се види, че онзи, който го държи, си докарва допълнителни приходи, като продава малки торбички „трева“.