Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Завързваме лодката и вече сме прекосили половината морава, когато някой излиза на верандата и се затичва към нас. Вдигнал е ръце над главата си, сякаш ще се предава. Взирам се в полумрака изпод периферията на шапката си и сърцето ми сякаш спира на място.

Ухилена глупаво пред нас стои приведена и сбръчкана версия на Пол Русо. Торбичките под зачервените му очи сега са по-тъмни, раменете му са увиснали и приведени напред. В опит да ограничи плешивостта си, той си е пуснал дълъг кичур боядисана в черно коса, която е прехвърлил през темето си от едното ухо до другото. Дрехите му са такива, сякаш ги е поръчвал по каталога на „Ел Ел Бийт“.

— Здравейте, момчета — казва той с престорена веселост. Хриптящият глас, който сякаш се губи изпод този огромен нос, премахва и последното съмнение, че това е човекът от моето минало. — Имам някои гости във фоайето. Удобно ли е да говорим тук?

Забелязвам с периферното си зрение, че Бърт ме гледа, но главата ми продължава да е склонена под широката периферия на шапката, а устата ми е затворена. Бърт пристъпва от крак на крак.

Русо се засмива нервно, изсумтява и казва:

— Знам, че сте дошли за парите, момчета, и аз съм събрал повечето от тях. Ето, тук са…

Изважда от джоба на панталона си дебела пачка и започва да брои банкноти от по двайсет долара.

Цялото тяло ме боли. Толкова много ми се иска да му покажа лицето си. Да видя как ще се опули. Да подуша как подмокря гащите, когато види призрака си. Да се насладя на приглушените му писъци, когато го отвеждаме в средата на езерото, където мога да го удуша с голи ръце, след което да завържем котвата за врата му и да го потопим завинаги. Знам, че можем да го направим. Но ще бъде прекалено лесно.

Това е първото ми изпитание.

Вторият ми живот започна, когато се родих от тръбата на онази затворническа килия. Това е прост живот, с една-единствена цел. Урокът, който съм усвоил от предишния си живот, си остава, но ги няма разпилените интереси. Аз съм тук, за да окървавя меча си с цялата онази бъркотия, която унищожи Реймънд Уайт. Вече не съм той, вече не съм и Бягащия елен, нито Бързите пари, нито Бързата книга. Шегата свърши.

Ще взема името на сина на онзи мъж, който ме дари с този втори живот. Няма да съм прекалено възбуден или импулсивен. Във вените ми ще тече лед, защото вече съм бил мъртъв. И сега ще се превърна в Сет Коул.

Ето това си казвам.

Вземам парите, стиснати между пръстите на Русо и се обръщам да си вървя. Обещавам си обаче, че времето му скоро ще дойде.

— Кажете на Бонапарт, че скоро ще изплатя и остатъка — казва той подире ни и отново чуваме нервния му носов смях.

— Нали няма да го ликвидираме? — пита тихо Бърт.

Вече сме в дока и аз държа в ръце вързалата на лодката. Алуминиевите й понтони кънтят на кухо, като се удрят в дървото. Една жълта крушка в счупен глобус свети мъждиво и около нея се роят насекоми.

Бутвам шапката си назад и вдигам глава, за да може Бърт да вижда очите ми.

— Искаш ли работа? — питам.

Той се изкикотва и се оглежда.

— Какво искаш да кажеш? Аз си имам работа.

— Не искаш ли друга? Искаш ли да работиш за мен?

— Да не би да вземеш парите? — пита той и веждите му се събират.

— Ще ги върна — отвръщам. — Не се тревожи за това. Ще ги върна в двоен размер до края на седмицата. Искаш ли работата?

— Да работя за теб? — пита. — Само за теб?

— Само за мен.

— Да — отвръща Бърт, ухилва се широко, а цепнатинките на зениците му почти не се виждат над огромните му кръгли бузи. — Искам работата.

Протягам ръка и стискам яката му длан, след което се качваме на лодката.

Шофирам цяла нощ, за да стигнем досами предградията на Ню Йорк сити, където се просваме в един мотел в подножието на планината Беър. Спим докъм десет часът сутринта, след това отиваме в Манхатън. Бърт чака в пикапа, докато аз отивам в магазина на „Зеня“ на Пето авеню и с парите на Русо си купувам черен костюм, обувки, риза и вратовръзка. Излизам на тротоара и виждам, че Бърт не може да ме познае без широкополата шапка и старомодните дрехи, които сега нося във фирмената торбичка на „Зеня“.

Завивам зад ъгъла, където се подстригвам за сто долара, купувам на улицата един фалшив часовник „Картие“, след това карам Бърт да ме откара до един бижутериен магазин на 49-а улица. Там изтъргувам камъните си с един стар евреин, който ми дава куфарче, наполовина пълно с чисто нови стотачки, с бандероли от тънка хартия, върху които пише 10 000.