Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Извинете — казва късо подстриганият, — вие ли сте Сет Коул?

— Да.

Ченгето се усмихва многозначително и казва:

— И аз така си мислех. Изпуснахте портфейла си на горния етаж.

И ми го подава. Протягам ръка и го вземам. Гледа ме втренчено и усмивките им започват да се топят. Когато най-сетне преодолявам напрежението, аз им благодаря, после им благодаря отново и отново. Усмивките им се възвръщат. Кимат и си тръгват.

Наемам един кадилак и потеглям към дома на баща ми. В буренака, с който е обрасла пощенската кутия на двора, има смачкана табела с обявление на агент за недвижими имоти. Стискам здраво волана и ускорявам по баира, чувам дрънченето на камъчета по дъното на автомобила, докато се оглеждам да зърна очертанията на къщата между дърветата. На подходната алея няма никакви возила, купчини опадали миналата есен листа са се насъбрали в ъглите на верандата. Една разкъсана мрежа за прозорци се ветрее леко на вятъра.

Топъл октомврийски ден е. Циганско лято. Потя се под мишниците и подушвам необичайната миризма на молци в задушния въздух. Надничам през прозорците и паяжините. Нищо познато не виждам в мебелировката. По мръсния под са пръснати строшени детски играчки. Духът ми се повдига, когато чувам рева на експлозия, който се носи над върховете на дърветата откъм кариерата. Прескачам стъпалата и поемам с пълна скорост около хълма — кадилакът вдига подире си прашна диря в жегата.

Старият фургон, използван за офис, е потънал и се е скрил в море от фиданки и високи треви, но виждам в кариерата да мърдат мъже със светлозелени предпазни каски. Старият товарач със счупен гръбнак лежи като куп ръждясало желязо край пътя, но виждам пред себе си нови жълти машини да пъплят като чудовищни бръмбари. Очевидно тук се печелят пари и съвсем не е невъзможно баща ми най-сетне да е изплувал на повърхността.

Не го виждам, не виждам и Черната костенурка, но има един мъж с разтворени върху предния капак на пикап шевролет чертежи, който очевидно ръководи работата. От ушите му се подават жълти запушалки против шума. Косата и мустаците му са покрити с прах, досущ както беше и при баща ми. Поглежда ме иззад предпазните си очила и се намръщва.

— Тук се ходи с каски — казва той. — Кой сте вие?

— Аз… — казвам и прехапвам език, толкова близо бях да изтърся, че съм Реймънд Уайт, — търся Кевин Уайт.

— Кого? — пита техническият ръководител и сякаш набрашнените му вежди се сбират.

Един мъж със сив работен комбинезон и загрубяла кожа заобикаля пикапа откъм моята страна и казва на началника:

— Онзи, дето е бил собственик на това място. Спомняш ли си? Дето измръзна до смърт?

— Тук ме хвана на тясно — казва началникът, бутва назад зелената си каска и избърсва потта от челото с опакото на ръката си.

Главата ми е празна, чувам шум като от водопад. Имам чувството, че не мога да остана прав и ще падна.

— Ей, приятел? Добре ли си?

— Сигурен ли си? — питам. — Познаваше ли го?

— Всъщност не — казва по-възрастният. — Просто си спомням, че четох за това във вестниците. Не съм сигурен, мисля, че беше през 1990-а, четох, че му спрели тока по средата на януари. Не си бил плащал сметките, писаха. Но и електрическата компания си го отнесе…

— Спомням си, защото момчетата се будалкаха, като започнахме да работим на това място — продължи той и кимна към ръждясалия товарач на пътя над нас. — Имаше един стар индианец, който наобикаляше насам…

— Черната костенурка?

— Да, мисля, че така се казваше. Той също почина, скоро след това. Както и да е, той казваше, че понякога можел да се види призракът на Кевин Уайт на онзи стар товарач. Е, това ги побърка. Нали ги знаете каменарите какви са?

— На половината в главите им камъни се търкалят — каза началникът.

— Казват, че това не била лоша смърт — продължи по-старият. — Първо ти става много топло, а после просто заспиваш.

Чувам го, но не мога да откъсна очи от стария товарач, потрошен и ръждясал. Въздухът над седалката трепти и аз присвивам очи, търся очертанията на силуета му. Но това е само топлината от кафявия метал и буренака, която се издига към по-хладните места в синьото небе. Приисква ми се и омразата ми да си намери такъв отдушник.

Баща ми вече го няма. Няма го дори призракът му.

Когато се връщам, снегът в северната част на щата Ню Йорк вече е натрупал доста. Толкова много време ми отне да превърна съкровището на Лестър в огромен портфейл от пари в брой, акции и ценни книжа. Бърт ме вози в черен линкълн навигейтър и му се налага да включи двойната предавка веднага щом напускаме „Трууей“. Кишата от навалелия сутринта сняг е петнайсетина сантиметра дълбока. В краката ми е куфарче с един милион долара в брой и купен на улицата „Смит & Уесън“ .357-и калибър с монтиран заглушител.