Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Ако можеш да имаш всичко на света — питам, — какво ще си избереш?

— Ама съвсем всичко ли?

— Съвсем.

Клепките й изпърхват и тя поглежда навън през витрината към един преминаващ пънкар с щръкнала коса, облечен в кожени дрехи със синджири.

Въздъхва и казва:

— Искам да бъда певица. Дива.

— Като Дженифър Лопес ли?

— Като нея — отвръща тя и ме поглежда отново.

— Добре — казвам, — ще се погрижа за това.

Не откъсва очи от мен. Едното ъгълче на устните й се повдига нагоре и тя казва тихо:

— Мисля, че говориш сериозно. А аз мога да пея, да знаеш.

Кимам в знак, че знам това:

— Не гледах само тялото ти.

— Но се иска нещо повече от това — продължава тя и се взира в огънчето на свещта, която гори в стъклото си до солницата.

— Само пари — отвръщам.

— Да — казва тя. — Много ми хареса как го каза.

— Казах го сериозно.

— Знам.

— Никой повече няма да те нарани — казвам й, протягам ръка и улавям нейната в дланта си. — Никой няма да те докосне. Кълна се в Бога.

Тази нощ се събуждам и я виждам да стои до леглото ми. Докосва бузата ми с опакото на пръстите си. Дръпвам чаршафите, тя се мушва под тях и се притиска силно към мен. Прегръщам я и я галя по тила, потъвайки отново в сън.

На сутринта се заключвам в кабинета си, облицован с ламперия, за да проведа няколко сериозни телефонни разговора. Повишавам тона и цената достатъчно високо, за да изтъкна доводите си и да получа резултати относно кариерата на Хелена. След това излизаме на разходка.

Между високите бели облаци небето е яркосиньо. Минаваме покрай Бъкингамския дворец с неговото море от червени и жълти лалета, позлатени статуи, каскадите на фонтаните и високата ограда от ковано желязо. Вървим под високите лондонски платани покрай езерото в парка „Сейнт Джеймсис“. Патици се гмуркат и пляскат в зелените треви, които се подават от тъмната вода. Ветрецът е топъл, сгурията хрущи под стъпките ни. Прекосяваме пясъчния площад, където се провеждат парадите на кралската конна гвардия, Хелена се притиска към ръката ми, когато спираме да погледаме смяната на караула и гвардейците с техните сини куртки и шлемове с червени пера.

Скоро минаваме покрай бронзовите лъвове под Колоната на Нелсън на Трафалгарския площад. Протягам ръка и прокарвам пръсти по студена метална грива. Големите черни таксита се носят покрай нас, приличат на миниатюрни камиончета за разнос на хляб. Когато изкачваме стъпалата на Националната галерия, аз бързешком поемам между колоните и вдясно — към залата, където централно място заема платното на Ван Гог „Житно поле с кипариси“. Заставам на прага и замръзвам. Дърветата горят със зелените си пламъци, а ярко жълтото на житната нива изпълва съзнанието ми с мисли за Лестър. Той би искал да съм тук, да се наслаждавам на тази картина и да помагам на това момиче. Виждам усмивката му и пламъчетата в онези уголемени от лещите очи.

— Добре ли си? — пита ме Хелена.

Тя протяга ръка и докосва ъгълчето на окото ми и аз усещам влагата по кожата си.

— Просто се замислих.

— Мога ли да ти разкажа какво се случи? — пита тя.

— С теб ли?

— Как той ме взе.

— Разбира се — отвръщам. Улавям ръката й и тръгваме из залите с картини.

— Трябваше да бъда при майка си — започва тя. — Тя бе актриса от Монреал. Напусна баща ми, когато бях осемгодишна и се завърнахме в Канада. Не го виждах често, но мама получи роля в едно представление в Ню Йорк, затова бях при него. Много по-късно, когато избягах, разбрах, че тя загинала в автомобилна катастрофа по време на турне със същото представление в Тълса, Оклахома. Тогава бях на десет години. Баща ми беше букмейкър. Не знаех това, докато бях малка, знаех само, че непрекъснато говори по телефона за разни мачове и че винаги из къщата се въргаляха пари и че имаше пистолет. Всъщност когато тръгнах да търся баба си и разбрах, че е починала, разбрах и за брат й — вуйчото на татко. Той си имал работа с казината в Ню Джърси.

Тя ме поглежда и аз стискам ръката й. Спираме пред платното на Моне „Парламентът, залез“ — тъмно и внушаващо страх.

— Както и да е, веднъж се връщах вечер от една приятелка — продължава тя. — Беше зима, валеше суграшица. Чух изстрел на половин пресечка от дома и видях хора да тичат. Когато стигнах до вкъщи, една полицейска кола зави иззад ъгъла и се удари в пряспата от изринат сняг. От нея изскочи ченге и влезе тичешком у дома. Отначало не можех да помръдна — продължава Хелена. — Даже се напишках. Ченгето влезе с изваден пистолет. Беше грамаден и беше облечен с черно кожено палто, а значката му бе забодена отстрани. Всичко стана много бързо.