Джесика Хол - В огъня

Тя изгаси фаровете и спря на няколкостотин метра от доковете и забеляза силуета на едрия мъж, застанал на края на кея. Дърпаше пълна мрежа, която се поклащаше от скрипеца на голям катер. Задържа мрежата, прицели се, спусна я над една огромна дървена количка и я освободи. Стридите дрънчаха върху дървото като счупени чинии.

Нищо няма да ми направи пред хората си , убеждаваше се тя, когато слезе от колата и тръгна към дока. След всичко, което Реми направи за него, няма да посмее.

— Подкараха го към т’ва хубавото местенце на Даръл и пак чух бръмченето — обясняваше на останалите Таг Макгий, един от по-възрастните мъже от екипажа, докато разтоварваха улова. Съсухрените, загрубели от времето кейджуни, които работеха за Гантри, прекарваха целия си живот във водата и ако не ловуваха там или на сушата, говореха за работата си. — Беше пълнолуние, разбираш ли, и му викам на онзи янки, може да са ония стари черни роби дет’ се удавили в лагуната през войната при настъплението на северняците. А той ми вика: „Ами вече да се връщаме. Май хванах достатъчно.“

Всички мъже се изхилиха на тези думи. Кейн каза нещо тихо на мъжа и той вдигна ръка.

— Показах му, че е само пасаж костури, дето си бръмчи под водата, шефе. — Таг поклати глава с отвращение. — Той вика: „Хич не искам да хващам призрачни риби“.

— Все така плашиш туристите, които си плащат, Таг Макгий — обади се Сейбъл и всички погледи се обърнаха към нея. Работата временно замря. — Не те ли е срам.

Кейн се обърна към нея, но залязващото зад гърба му слънце остави лицето му в сянка.

— Добър вечер, госпожо Душейн. — Таг погледна към нея, после към шефа си, покашля се и размаха ръце към мъжете: — Размърдайте си задниците и карайте тез талиги към бараките.

Изведнъж всички се заловиха за работа, освен Кейн, който стоеше и чакаше, загледан в Сейбъл, която бавно се приближаваше по избелелите дъски към лодката му. Проговори, чак когато тя се приближи на няколко метра от него:

— Трябваше да си в болницата с ранена глава.

— Не беше кой знае каква рана. — Тя погледна лопатата с къса дръжка, която той взе. — Чу ли за пожара?

— Навсякъде се говори за това — по радио, по телевизия. — Той заби лопатата в камарата стриди и надигна количката. Големите му бицепси изпъкнаха и той я подкара покрай нея с лекота. — Всички в щата знаят. Върви си у дома, Изабел.

Сейбъл го последва до бараката, където мъжете щяха да изчистят рибата и стридите, преди да ги натоварят в големите хладилни контейнери. Кейн мина отстрани на постройката, където един от мъжете полагаше парче мрежа над изкопана дупка, в която припламваха въглени. След като поизми стридите с един маркуч, Кейн започна да ги изсипва върху мрежата. Капките вода от мидите гадаха върху въглените и от дупката се разнесе свистене и дим.

— Кейн, трябва да поговорим.

— Не, не трябва. — Той спря, избърса потта от челото си и погледна към дърветата. — Върви при Реми. Тревожи се за теб.

— Важно е.

— Трябва да храня хората си. — Той продължи да сипва стриди върху мрежата, после извади някакви чували от зебло от кофа с морска вода и покри купчината миди. — Обърни ги след десет минути — нареди той на мъжа, който наглеждаше огъня, после бутна количката настрана и тръгна към Сейбъл.

Тя го спря с един въпрос:

— Беше ли в града тази сутрин, Кейн?

Нещо изпука в шубрака. Кейн се загледа към блатото, после се обърна към нея.

— Отивай си вкъщи, Изабел — каза той с хладен глас и още по-хладен поглед. — Тръгвай веднага.

— О, няма да мръдна. — Светлината падаше върху лицето му и тя видя промяната в изражението му. — Не и докато не ми кажеш какво си направил.

— Какво съм направил? — Той се приближи до нея и здраво я сграбчи за раменете. — Тръгвай с мен. — Заведе я до бараката и й посочи големите хладилни контейнери. — Виждаш ли това? Пет години ще трябва да изплащам тези, както и другите, които трябва да кача на лодките си. Карат ме да купувам отделен лиценз за всяка лодка. Повечето от малките фирми наоколо затвориха, защото не могат да си го позволят. — Той я пусна. — Не аз направих това, Изабел. Леклер ни подреди така.

Тя знаеше за старите разправии. Беше приет закон, който налагаше стридите да бъдат слагани в хладилни контейнери почти веднага след като ги извадят от водата, за да се избегне разпространение на бактерии. Беше въведен и по-строг режим за лицензиране. Марк бе един от главните инициатори на тези промени.

— Това е за здравето на хората, Кейн — напомни му тя.