Дерек Ланди - Да играеш с огъня

Валкирия Каин се удари в парапета, прекатури се, неспособна да спре падането си, и с паническо хлъцване изчезна зад ръба.

Черковната кула се извисяваше гордо над Дъблин. Нощният ветрец щипеше, понесъл откъслечен смях от улицата долу. Далеч, далеч надолу.

Мъж в опърпано палто се появи на ръба и се озърна. Устата му се изкриви в подигравка.

— Това е обидно. Не знаят ли колко съм опасен? Аз съм много, много опасен. Убиец. Обучена машина за убиване . И ми изпращат теб. Дете .

Стиснала една издатина, Валкирия усещаше как пръстите й се охлабват около камъка. Без да обръща внимание на подмятанията на този отгоре, се огледа за нещо друго, за което да се хване. Гледаше навсякъде, освен надолу. Там бе улицата, дългият полет, внезапното спиране. Надолу бе забранена концепция в главата й в момента.

— На колко си години? — продължаваше мъжът. — Тринайсет? Що за отговорен човек ще изпрати тринайсетгодишно дете да ме спре? Къде му е акълът?

Валкирия се залюля леко към кулата, опря стъпала на една малка подпорна стена. Страхът я обзе и тя започна да се вцепенява. Затвори очи, за да отблъсне прииждащата парализираща вълна.

Мъжът се казваше Вориен Скейпгрейс, издирван в пет страни за многобройни опити за убийство. Той клекна току над нея и се ухили щастливо.

— Превръщам убийството в изкуство. Когато… когато убивам , всъщност рисувам голяма, голяма картина с кръв и, и… други работи. Схващаш ли?

Под Валкирия светлините на града примигваха.

— Аз съм художник — нареждаше Скейпгрейс. — Някои хора не го оценяват. Някои не оценяват истинския талант пред очите си. Но няма нищо. Не съм огорчен. Времето ми ще дойде.

— Серпин опита да върне Безликите — успя да смотолеви Валкирия. Пръстите й горяха, а мускулите на краката й протестираха неистово. — Спряхме него. Ще спрем и теб.

— Какво, да не мислиш, че и аз искам да върна старите богове? — изсмя се той. — Това ли е? Мислиш, че съм последовател на Нефариан Серпин? Не съм от ония откачалки, ясно? Сам съм си господар.

Валкирия имаше един-единствен шанс, но трябваше да запази хладнокръвие, за да го използва. Силите й, ако и още ограничени, бяха Елементални — контрол над земята, въздуха, огъня и водата. На този етап от обучението й обаче не работеха в моменти на паника.

— Значи не искаш Безликите да се завърнат — каза Валкирия. — Какво искаш ? Защо правиш това?

— Не би ме разбрала. Малка си. Просто искам аз самият да бъда оценен, това е. Не е много, нали? Но ти няма как да знаеш. Ти си просто хлапе. — Той сви рамене. — Е, време е да умреш.

Той посегна да я бутне.

— Убивал ли си досега? — бързо го попита тя.

— Какво? Да не би да не чу какво казах, за убийството като форма на изкуство?

— Но всъщност досега не си убивал, нали така? Прочетох ти досието.

Той й се навъси.

— Строго погледнато, да, може да се каже, че не съм, но тази вечер ще се случи. Ще си ми първата.

Валкирия се фокусира, овладя дишането си.

— Намери мястото, където всичко се свързва — промърмори си под нос.

— Какво? — намръщи се Скейпгрейс.

Момичето се засили нагоре и пусна издатината с дясната си ръка, опита се да долови движението на въздуха върху дланта си. Тя го измести, както бе научена, той затрептя и Скейпгрейс полетя назад. Валкирия се хвана отново за ръба на парапета, а краката й се залюляха във въздуха. Тя изпъшка и се придърпа, преметна лявата си ръка на покрива и след миг лежеше на него. Изправи се трудно на треперещи крака и се отдалечи от ръба. Вятърът вдигаше черната й коса пред лицето.

Скейпгрейс вече се надигаше, а лицето му бе цялото на петна от гняв. Тя щракна с пръсти и от тях излетя искра, която Валкирия улови. Опита да се концентрира, да я превърне в пламък, но Скейпгрейс я връхлиташе като влак.