Дерек Ланди - Да играеш с огъня

Венгос

Първото нещо, което барон Венгос направи, когато стъпи на ирландска земя, бе да убие някого. По-добре щеше да бъде да пристигне без шум, да стъпи на твърда земя и незабавно да изчезне в града, но нямаше избор. Бяха го разпознали.

Непознатият магьосник го бе засякъл в тълпата. Венгос се бе отделил от навалицата, бе повел непознатия към някое по-тихо място. Лесна работа. Нанесе удара си от засада. Боричкаха се няколко секунди преди ръката на Венгос да се сключи около гърлото на противника му. Дори не бе използвал магия.

Отърва се от тялото и се скри в Дъблин, наслаждавайки се на тъй дълго чаканата свобода.

Той бе висок, с широк гръден кош, а късата му брада бе със същия цвят като косата му — метал. Токовете на ботушите му тракаха отсечено по осветените от улични лампи павета, а копчетата на тъмното му палто лъщяха, старателно излъскани. Дъблин въобще не бе такъв, какъвто го помнеше. Светът не бе същият.

Чу тихи стъпки зад себе си. Спря, но не се обърна. Облеченият в черно мъж трябваше да го заобиколи, за да го погледне в лицето.

— Бароне — поздрави го той.

— Закъсня.

— Но съм тук, това е важното.

Венгос погледна събеседника си е очите.

— Не търпя неподчинение, г-н Дъск. Може би сте забравил.

— Времената са други — отвърна Дъск равнодушно. — Войната свърши.

— Не и за нас.

Фаровете на минаващо такси осветиха бледото лице и черната коса на Дъск.

— Сангвин не е с теб — отбеляза той.

Венгос отново закрачи, а Дъск се присъедини към него.

— Ще е тук скоро, не се бой.

— Сигурен ли си, че може да му се вярва? Оценявам, че те освободи, но му бяха нужни осемдесет години да се накани.

От всекиго другиго подобна забележка би прозвучала като върха на двуличието, тъй като самият Дъск не бе вдигнал и пръст, за да помогне на Венгос. Но Дъск не бе кой да е. Всъщност той почти не бе човек и поради това верността не бе особено важна част от същността му. Подчинение, може би, но не и вярност. Затова Венгос не го ненавиждаше.

Изведнъж Дъск започна с мъка да си поема дъх. Извади от палтото си спринцовка и заби иглата в ръката си. Инжектира цялото количество безцветна течност от спринцовката и не след дълго отново бе наред.

— Радвам се да видя, че още се контролираш — каза Венгос.

— Не бих ти бил от полза, ако не можех, нали така? Сега ми кажи какво искаш от мен.

— Работата ни вероятно ще бъде възпрепятствана, ще срещнем някои врагове. Детективът-скелет, например. Явно сега има нов чирак — някакво тъмнокосо момиче. Ще ги чакаш пред Убежището тази вечер, ще ги последваш, когато излязат, а когато тя остане сама, ще ми я доведеш.

— Разбира се.

— Жива, г-н Дъск.

— … разбира се — отвърна Дъск, след кратко колебание.

Излязоха от Убежището и прекосиха града с колата. Стигнаха до улица, опасана с грозни жилищни сгради. Скълдъгъри паркира Бентлито, уви шала около лицето си, дръпна надолу периферията на шапката си и излезе.

— Забелязвам как още не си обърнал внимание на това, че тази нощ ме хвърлиха от кула — обади се Валкирия, докато пресичаха улицата.

— Трябва ли да му се обръща внимание?

— Скейпгрейс ме хвърли от кула. Ако това няма нужда от внимание, какво тогава?

— Знаех, че ще се справиш.

— Кула ! — Валкирия ги поведе към една от кооперациите.

— И от по-високо са те хвърляли.

— Да, но винаги си бил на място, за да ме хванеш.

— Значи си научила важен урок — че понякога няма да съм там, когато е нужно да те хвана.

— Хм, това ми звучи като урок, който можеше да ми предадеш и в по-нормална обстановка.

— Глупости. Тогава можеше да го забравиш, сега — не.

Скълдъгъри свали дегизировката си и двамата заизкачваха стълбите. На втория етаж Валкирия спря и се обърна към него.

— Някакъв изпит ли беше? Така де, знам, че още съм новобранец. Искаше да ме изпиташ ли, затова ли не се намеси? За да видиш дали мога и сама?

— Ами, горе-долу. Не, всъщност нищо такова. Беше ми развързана връзката. Затова закъснях и те оставих сама.

— Можеше да ме убият, защото си си връзвал връзките !?!

— Опасно е да ги оставиш да висят. Може да се препънеш в тях.

Мина един дълъг миг, в който тя просто го гледаше.

— Шегувам се — каза Скълдъгъри накрая.

Момичето се поотпусна.

— Наистина?

— Естествено. Никога не бих се препънал. Прекадено съм ловък.

С тези думи той я подмина. Забила свиреп поглед в гърба му, Валкирия го последва към третия етаж. Там един дребен мъж с папионка и големи кръгли очила отвори вратата на средния апартамент и ги пусна вътре.