Дерек Ланди - Мрачни дни

През цялото време, докато стоеше заключен в тясната си килия, Клемънт Скарабей мислеше единствено за убийства. Обичаше убийствата. Убийствата и дългите разходки бяха двете му любими занимания, когато беше по-млад. Често казваше, че би се разходил далеч, далеч, само, за да убие някого, както и че би убил за една хубава дълга разходка. Но след двеста години в малката килия, беше позагубил интерес към разходките. Страстта му към убийствата обаче се беше разгоряла по-силно от всякога.

Пуснаха го от затвора няколко дни предсрочно и той излезе под палещото слънце на Аризона. Старец. Бяха му отнели силата и без нея тялото му беше повехнало и остаряло. Умът му обаче си беше останал все така остър. Да, бяха се опитали да притъпят и него, но не бяха успели, дори и след всичките тези години. Въпреки това, старостта изобщо не му допадаше. Мълчаливо си отбеляза колко време му трябваше да пресече шосето пред затвора и остана крайно недоволен от резултата.

Два часа стоя сам в зноя. Вятърът вдигаше прах и го хвърляше в очите му. Скарабей се огледа наоколо за нещо, което да убие, но после потисна порива си. Входът на затвора беше на хвърлей зад гърба му и навярно извършването на убийство пред самите очи на пазачите не беше най-добрата идея. Освен това магията още не се беше завърнала в тялото му, така че дори и в пустинята да се намереше нещо, заслужаващо да бъде убито, силно вероятно беше старец като него изобщо да не успее да се справи.

В треперещата мараня над жежкия пясък се замержеля черен силует, който постепенно изкристализира във формата на черен, климатизиран автомобил. Автомобилът спря и от него бавно слезе друг мъж. На Скарабей беше необходима секунда, за да го разпознае.

— Защо не ме измъкна от тая дупка, да те вземат дяволите? — изръмжа. Звукът на гласа му го потисна още повече. Навън, на открито, далеч от капана на затвора, дори ръмженето му беше старческо и жалко.

Мъжът от автомобила сви рамене.

— Право да ти кажа, все се надявах, че ще пукнеш междувременно. Всъщност, сигурен ли си, че не си пукнал? Щото бая умрял ми се виждаш. Така си и смърдиш.

— Ще остана жив дотогава, докато не извърша онова, което трябва да бъде извършено.

Другият мъж кимна.

— За отмъщение мислиш, така си и знаех. Във всеки случай, Еакан Мериторий е мъртъв. Нефариан Серпин го уби. И на още неколцина им видяха сметката, докато ти беше затворен.

Скарабей присви очи.

— А Скълдъгъри Плезънт?

— Изчезна. Двама-трима Безлики минаха през едно порталче преди има-няма десетина месеца. Прогониха ги обратно, обаче те отмъкнаха скелета със себе си.

— Винаги пропускам веселбите — отвърна сериозно Скарабей.

— Приятелите му не са спрели да го търсят от тогава. Ако питаш мене, няма смисъл, щото със сигурност е мъртъв. Тоя път завинаги, искам да кажа. Ама може да извадиш късмет. Току-виж го намерили и го върнали, и тогава вече ти ще си го докопаш и ще си го убиеш по всички правила.

— Ами Гилд?

Двайсет и четири каратова усмивка лъсна насреща му.

— Той е новият Върховен маг на Ирландия. Главната ти мишена.

Скарабей усети гъдел, леко жужене в костите си и сърцето му заби учестено. Това чувство показваше, че магията се завръща при него след всичките затворнически години. Постара се радостта да не проличи в сухия му, скърцащ глас:

— Не. Не е само той. Всички те са мишени. Ще ги накарам да си платят за стореното, до един да си платят. Светът ще рухне под нозете им заради онова, което ми причиниха.

— Имаш план, както усещам?