Дерек Ланди - Мрачни дни

В момента непозволеното средство стоеше прегърбено на тротоара на пуста уличка с ръце в джобовете. Името му беше Сийлън. Навярно е бил на деветнайсет-двайсет години, когато е срещнал смъртта си. Беше висок, чернокос, тънките му скули опъваха кожата на лицето. Проследи с очи Валкирия, докато тя го приближаваше, после бързо отвърна поглед встрани. Скоро щеше да мръкне. Сийлън сигурно огладняваше. Всички вампири огладняваха по това време.

— Уреди ли всичко? — попита Валкирия.

— Чабон ще се срещне с теб в десет часа — промърмори момчето вампир. — Утре сутринта. Площад „Бейли“, точно до Графтън Стрийт.

— Окей.

— Не закъснявай, няма да те чака.

— И си сигурен, че черепът е именно главата на Скълдъгъри?

— Така каза Чабон. Защо ти е толкова ценен тоя череп само не знам.

Валкирия кимна, но не отговори на въпроса. Не беше разказала на Сийлън за Котвата — предмет, който пребивава в едно измерение, но принадлежи на друго. Не му беше съобщила, че порталите между измеренията се отварят именно с помощта на такива предмети, не си беше дала труд да му обяснява, че всичко, от което се нуждае, за да отвори портал близо до сегашното местонахождение на Скълдъгъри, беше истинската му глава и някой услужлив телепортатор. Телепортатор вече си имаше. Сега й трябваше само черепът.

Сийлън вдигна очи към залязващото слънце.

— Време е да изчезвам. Става късно.

— Защо ми помагаш? — внезапно попита Валкирия. — Не съм свикнала хората да ми помагат без причина.

Очите на Сийлън се отклониха от страх да не срещнат нейните.

— Преди време ти прати в затвора мъж на име Дъск. Мъж, когото мразя.

— И аз не го харесвам кой знае колко.

— Чух, че си му оставила белег за спомен от срещата ви.

— Така е, оставих му.

Сийлън помълча, после рязко се отдалечи. Със страховитата си хищна грация движенията му наподобяваха тези на звяр от рода на котките.

Когато фигурата му се скри, от близката пряка изплува Танит Лоу — руси коси и кафяви кожени дрехи, скрила меча си под дългото палто.

Танит откара Валкирия до дома й и си замина, момичето застана под прозореца на стаята си, поток въздух я повдигна до перваза. Тя почука на стъклото и лампата вътре светна. Прозорецът се отвори и отвътре я погледна собственото й лице — тъмни коси и тъмни очи.

— Мислех, че няма да се прибираш тази вечер — каза отражението й.

Без да отговори, Валкирия се прехвърли в стаята. Отражението я наблюдаваше как затваря прозореца и съблича палтото си. Вътре беше точно толкова студено, колкото и навън и Валкирия потрепери. Отражението стори същото, имитирайки човешката реакция на усещане, което то самото никога не би могло да изпита в действителност.

— За вечеря имахме лазаня — отбеляза то. — Татко се опитва да намери билети за финала на първенството, но досега май не е успял.

Валкирия беше уморена, затова просто махна с ръка към високото колкото човешки ръст огледало от вътрешната страна на вратата на гардероба. Лишеното от чувства и непознаващо обидата отражение покорно се запъти натам, прекрачи през стъклото, застана вътре в огледалото и се обърна към стаята. Валкирия допря ръка до прозрачната повърхност и спомените на отражението нахлуха като поток в съзнанието й и си намериха места в собствената й памет. Тя затвори гардероба и си даде сметка, че не се е прибирала у дома от осем дни. Почувства остро желание да види родителите си — образите, възприети през очите на равнодушния й заместник не й бяха достатъчни. Но в момента майка й и татко й спяха дълбоко в стаята си надолу по коридора и Валкирия добре знаеше, че трябва да почака до утре сутринта.

Свали от пръста си черния пръстен и го остави на нощното шкафче до леглото си. Гастли, Танит и Чайна не одобряваха пръстена — нямаше как да бъде иначе, в края на краищата той беше некромантски инструмент. Но Валкирия определено се нуждаеше от помощ, за да се справи с всичко, случило й се през последните единайсет месеца, а вродената й склонност към некромантията й осигуряваше важен източник на допълнителни сили.

Тя се съблече и захвърли ризата без ръкави и панталоните върху събутите насред стаята ботуши. Дрехи, ушити от Гастли Биспоук, никога не се мачкаха, за което тя поблагодари на ум. Навлече едни шорти и фланелката на дъблинския футболен отбор, която татко й й подари миналата Коледа и се покатери в леглото. После посегна, изгаси лампата и бързо дръпна ръка под одеялото.

Утре , помисли. Утре ще намерят черепа и ще отварят портала веднага. Където и да се намираше Скълдъгъри, порталът щеше да се отвори някъде близо до него. Валкирия се замисли какво ли ще направи, когато го види отново. Представи си как тича срещу него и го прегръща, как усеща кафеза от голи кости под дрехите му, опита се да познае какви ли ще бъдат първите му думи. Със сигурност нещо суховато. Нещо, омаловажаващо усилията им, нещо смешно. Някаква фукня.