Дерек Ланди - Краят на света

Мъжът със злополучната физиономия стърчеше насред пътеката между раздел „Научна фантастика“ и раздел „Криминални романи“ и, по всичко изглежда, се мъчеше да се слее с лавиците. Не му се удаваше. Когато една възрастна женица взе да ровичка из книгите твърде близо до него, мъжът й изръмжа — буквално изръмжа , женицата изквича като настъпено кученце и се отдалечи толкова бързо, колкото я държаха старите й нозе. Хората не бяха свикнали да им ръмжат, особено в обществената библиотека. Откакто идваше да взема книги от тук, Райън не беше виждал никой да ръмжи. До днес, разбира се.

С ъгълчето на окото си наблюдаваше мъжа, гледаше го как си шепне нещо с останалите от компанията си — една престранна групичка. Ръмжащият беше най-едър — с ръце като дънери и черна мазна коса, която изобщо не можеше да скрие лицето на собственика си, а то далеч не можеше да се нарече привлекателно.

Най-дребният от групата беше мъж на средна възраст, който стоеше съвършено неподвижно и не си шепнеше с останалите. Приличаше на счетоводител, който един ден е излязъл от офиса си и случайно се е присъединил към банда рокери с мотоциклети. Жената до него беше облечена в износени кожени дрехи, а косата й стърчеше на бодлички във всички посоки. Беше красива по някакъв зловещ начин, но смехът й не беше никак приятен — кънтеше в иначе смълчаната сграда и изнервяше всички. Библиотекарките, обикновено така стриктни за съблюдаването на тишината, сега се преструваха, че нищо не забелязват.

Последният член на бандата явно беше водачът. Строен и източен, със силни ръце. По цялото му тяло под тениската се виеха татуировки. Джинсите му бяха черни, а ботушите — очукани. Тъмна коса падаше над очите му. Едрият мъж и жената му шепнеха, а той само кимаше. В същото време не спираше да се оглежда на всички страни. Веднъж-дваж погледът му замалко не срещна този на Райън.

Райън се отпусна назад на стола и излезе от акаунта си в електронната поща. Никакви имейли. Както обикновено. Никой никога не му пращаше имейли. Дори спам. Може би ако се сприятелеше с повече хора, както майка му винаги го съветваше, щеше все пак да получава по някой и друг ред от дъжд на вятър. На петнайсет години без никакви приятели. Като се замислеше по въпроса, му домъчняваше. Но Райън гледаше да не мисли твърде дълго в тази посока.

Стана от стола и пое към детския отдел, прокарвайки пътем пръсти по гръбчетата на книгите. Озова се в раздел „История“ и свали наслуки един том от лавицата. Нещо за Втората световна война. Не го интересуваше. В края на краищата, беше дошъл само за да убие малко време — да убие време и да събере кураж да избяга от дома си.

Майка му не беше виновна. Дори вторият му баща не беше виновен. Райън нямаше проблем с нито един от тях двамата. Просто истинският му татко му липсваше толкова много, че не можеше да преживее дори и един ден повече в тази къща, в която всичко му напомняше, че баща му е починал и вече никога няма да се върне. Затова щеше да избяга… някъде. Някъде другаде. Само за малко. Просто искаше да се махне.

Остави книгата обратно на мястото й и посегна за друга, когато нещо падна от лавицата. Момчето мерна блясък на сребро — предметът приличаше на някаква катарама или брошка — и, без да мисли, посегна и го улови, пръстите му здраво стиснаха малката вещ. Тя беше студена на пипане, но само секунда по-късно внезапно стана много гореща. Болка прониза ръката на момчето и той неволно извика. Разтвори длан, за да пусне предмета, но изведнъж видя в шепата си само сребърен прах. Катарамата или каквото беше там се беше разсипало на сол в хватката му.