Дерек Ланди - Краят на света

Слабият мъж изхвърча бегом от библиотеката, стиснал шапката си в облечена в ръкавица ръка. Райън примигна. Начинът, по който слънцето блестеше върху плешивата глава на мъжа, я караше да изглежда почти бяла, почти като…

Момчето преглътна. Слънцето нямаше нищо общо. Слабият мъж не беше плешив.

Слабият мъж беше скелет.

А когато скелетът скочи зад волана, Райън запищя.

— Накарай го да млъкне, моля ти се — рече скелетът и колата се стрелна напред.

— Млъкни, Райън — рече Валкирия.

Фоу излетя от входа на библиотеката, тичайки с всички сили, но колата, Бентлито, вече пореше трафика. Райън продължаваше да пищи.

— Райън — повтори Валкирия. — Спри веднага.

— Той е скелет! — изви момчето. — Погледни го само! Онези типове са го убили!

— Не са ме убили — отвърна скелетът, — само ме пооблъскаха малко. Доста всъщност. И единият ме фрасна с писалище. Удряли ли са те с писалище, Райън? Боли.

— Мен са ме удряли с писалище — обади се Валкирия.

— О, да, вярно — сети се скелетът. — Нали боли?

— Боли.

Райън седеше на задната седалка, напълно вцепенен. Валкирия се обърна към него, въздъхна и му се усмихна с онази усмивка, която обикновено пазеше за идиоти, за двегодишни дечица и за двегодишни дечица-идиотчета.

— Здравей — рече. — Аз съм Валкирия Каин. Това е партньорът ми, Скълдъгъри Плезънт. Току-що ти спасихме живота. Можеш да ни се отблагодариш, като поне не повръщаш в колата.

Когато скелетът говореше, долната му челюст се движеше, но език той нямаше. Нямаше и бели дробове, нито пък гласни струни. Изобщо в тялото му нямаше нищо, което да му осигурява глас, но въпреки това Скълдъгъри говореше. Говореше и още как.

— С две думи — почна той, докато пътуваха, — магия съществува. Чудовища също. Магьосници като мен и Валкирия се борят да попречат на други магьосници като Фоу и компания да вършат лоши работи. Ние с нея сме добрите герои, ако ти е толкова важно да ни дадеш някакво определение. Ония в библиотеката бяха злодеите. И ние, и те се опитваме да стоим възможно най-далече от общественото внимание. Всъщност, ако се замислиш по-сериозно над това, което ти казвам, ще видиш, че нещата са си доста ясни.

— Не разбирам — прошепна Райън.

— Така те искам — отвърна Скълдъгъри. — Нямаме кой знае колко време на разположение, затова ще ти се наложи просто да приемеш някои неща.

— Ти си скелет.

— Ами, това е едно от тези неща.

— Но как така се движиш?

Валкирия откопча предпазния колан и се прехвърли при момчето на задната седалка.

— Райън — каза, — светът е забележително място. Пълен е с великолепни неща, с изключителни хора и със завладяващи съзнанието тайни, чието разкриване тепърва предстои. За да не ме дразниш обаче, наистина ще трябва да оставиш всички тези тайни настрана засега и да се съсредоточиш само върху онова, което ти казваме. Той е ходещ скелет. Аз нося прилепнали панталони. Други въпроси да имаш?

— Ъм, не.

— Отлично.

— Докато си с нас, няма защо да се боиш от нищо — обади се Скълдъгъри. — Спасявали сме света вече няколко пъти и сме доста добри в тая работа. В интерес на истината, ако бях на твое място и се бях забъркал в такава каша, щях да се радвам, че съм попаднал точно на нашата компания.

— Скълдъгъри — каза Валкирия, — фасадната татуировка.

— А, да — спомни си скелетът и пръстите му в ръкавици докоснаха костите на ключиците му. Върху черепа му плъзна истинско лице — с нормални черти, кожа и коса. Магьосникът се усмихна на жената, която шофираше една от колите в насрещното, а тя се смръщи от изненада.

— Може да носи истинско лице само по половин час всеки ден — прошепна Валкирия на Райън. — Затова прекалява със социалните контакти.

— Но всичко онова, което стана в библиотеката — отвърна Райън, който за първи път се почувства достатъчно сигурен, че да се опита да сглоби цяло изречение, без да запелтечи, — сигурно вече го излъчват по всички новини.

— Ами всъщност — обясни Валкирия — не го излъчват. Имаме си хора за тая работа. Някъде в рамките на следващия половин час един много мил човек на име Джофри ще убеди всички свидетели на схватката, че изобщо не са видели онова, което всъщност са видели. Той е нашият отговорник по връзките с обществеността — прави така, че обикновеният свят да не ни забелязва, докато си вършим нашите си работи.

Скълдъгъри хвърли бърз поглед през рамо към Райън. В момента имаше тъмна коса, а кожата на фалшивото му лице беше болнаво жълтеникава.