Христо Пощаков - Краят на света

Жълтокожите подсвирници запяха вечерната си песен. В хора им веднага се вмъкнаха трелите на нощните сладкопойничета и басовото квакане на жабите-катерачи. Пурпурният залез докосна върховете на околните хълмове и се изгуби зад горичката от олеандрови дървета, които затвориха листа, свиха цветове и се приготвиха за нощуване. От осеяните им с хралупи дънери вече надничаха острите муцунки на косматите окади, в очакване на предстоящия лов.

Нитрам нареди на Ям и Ома да изкарат стадото от пасището. Двете генетично изменени кучета послушно изпълниха нареждането и скоро мелодичният звън на кравешките хлопатари се разнесе по широката, отъпкана от години горска пътека, която водеше към фермата.

Той запя обичайната песен за връщане, която знаеше от баща си, но сигурно се бе пяла и от предишните поколения. От време на време Ям и Ома се опитваха да му пригласят с дрезгавите си гласове, после се заплесваха в душене на нещо недостижимо за човешкото обняние. Макар и мутанти, притежаващи разума на деца, те си оставаха кучета.

Пасището беше останало далече назад, последните редици на дърветата се свършиха и пред тях се показа фермата. Нитрам нареди на помощниците си да разпределят кравите по боксовете в обора и влезе в старата къща. Пластолитните й панели бяха потъмнели от времето, а холовизионният бокс отдавна не функционираше — резервните части за ремонта му, пристигнали някога с кораба, отдавна бяха привършили. Слънчевите преобразователи на покрива все още работеха, системата за отопление също беше в изправност, но в студени дни той предпочиташе да ползува камината. Останала бе и връзката със селището — портативният комуникатор, който стоеше на каменната полица над нея. Една след друга, времето унищожаваше придобивките на човешката цивилизация от преди шестстотин години, когато първите заселници бяха пристигнали на Линър ІІ. Дали поради пасторалния начин на живот или появилата се леност в характерите им, причината бе неизвестна, всеки от тях все по-малко се нуждаеше от постиженията на земната технология. Мисълта за развитие на собствена бе останала някъде далече назад, сегашният начин на живот им харесваше.

Нитрам отвори прозореца и се загледа в трите малки луни, които плавно се преследваха по небосвода. Вечерта беше топла, гигантските цветове на артинидите се разтваряха в градината, готови да разпространят сладостния си аромат на нощни цветя. Всичко около него преливаше от доброжелателност, готова да гали душата с неземния си уют, а вечерта беше само една от многобройните на тази планета, изпълнена с благополучие.

Някога не бе така, миналото приличаше на кошмар. Докато черната треска довършваше Елена, той воюваше с хищните пантри, обсадили домът му. Нападната от местните вируси, тревата линееше… Бедствията се сипеха едно след друго, но родителите му бяха живи, после и те си отидоха. Собственият му свят сякаш беше изчезнал и той продължаваше да съществува в някакво сладостно упоение, подобно на успокоителен сън след бурно премеждие. Животът му се бе превърнал в умиротворено съзерцание, в което съществуваше само наниз от спомени.

Писъкът на комуникатора прекъсна мислите му. Нитрам се обърна и с неудоволствие се отправи към камината.

— Здравей! — разнесе се тревожно гласът на Авелос, единственият му останал приятел. — Разбра ли за ужасната новина?

— Не, нищо не зная.

— Съвсем скоро всички ще загинем!

— Краят на света ли настъпва? — попита Нитрам с безразличие.

— Да, наречи го така. Съществува слаба надежда някои от нас да се спасят. Не се ли вълнуваш?

— Изглежда глупаво. За какво всъщност говориш?

— За катастрофа, за страшно бедствие! И то наближава. Макар и късно, учените от обсерваторията са го установили. Един от огромните неуправляеми звездолети на грелианите ще се вреже в планетата. Маса от стотици хиляди тонове!

— Точно ли е изчислено?

— Напълно. Траекторията му е проверена няколко пъти, остават ни двайсетина часа живот.

— Все пак идва краят на нашия свят, не на целия.

— Как можеш да се шегуваш в такъв момент? — възнегодува Авелос. — В селището цари паника, предлагат ново стартиране с кораба в космоса и избор по жребий на пасажерите. Ти също имаш право да участваш. Оцелелите ще възстановят колонията.

— Благодаря за предложението, но нямам такова намерение — отвърна Нитрам.

— Не те ли е страх?

— Не.

— Защо? Не разбирам?