Христо Пощаков - Краят на света

— Приеми го като факт и толкова. След като краят на света настъпва, не ми остава друго, освен да ти кажа сбогом. Сбогом, Авелос, мисля, че бяхме добри приятели. А засега дочуване, имам задължения.

— Почакай, моля те…

Нитрам прекъсна връзката. Откъм обора се дочу рев на крави, последван от леко драскане по входната врата. Той я отвори и пусна кучетата да влязат.

— Готово — проломоти Ям. — Аз и Ома настанили крави на техни места. Аз и Ома вече гладни. Ти даваш ли нещо на нас да яде?

Нитрам ги погали по големите им глави и ги заведе в кухнята. Внезапно усети, че очите му се навлажняват — беше му жал за тях. Горките, дори не подозираха какво ги очакваше и не искаше да ги тревожи, едва ли щяха да го разберат. Бе по-добре да останат безгрижни, простодушни в детската си невинност. До краят на света оставаха деветнайсет часа, усилията на човечеството се проваляха от един нелеп факт. Колонията? Може би тя щеше да се възстанови или някога отново да възникне, но това като че ли не го засягаше. Странното беше, че съжалява не за останалите и не за себе си, а за кучетата. И нищо не можеше да направи.

След като те се нахраниха, той прибра паничките им и ги пусна да излязат навън. Върна се обратно, изми съдовете в кухнята и се запъти към спалнята. Опита се да почете, но мислите му бягаха и редовете безмислено се плъзгаха пред очите му. Остави древната книга, угаси нощната лампа и се помъчи да се съсредоточи. Елена, липсата на деца и нещастието, което я постигна. Щеше ли скоро да я срещне в местния рай? Собственият му свят отдавна бе свършил, сега не оставаше друго, освен да се прощава със спомените си — един по един, бавно и методично, но някакси не се получаваше. Мислите му отново побягнаха в друга посока — разбъркани, неподредени. Беше ли възможно едно грандиозно човешко начинание да завърши по такъв начин? Кой знае кога Земята щеше да разбере за гибелта на колонията, предавателят за далечна връзка отдавна беше повреден. Вероятно някога щяха да изпратят кораб за проверка, но можеше и да не го направят, колониите сигурно вече бяха стотици. Но ако все пак някога пристигнеха, щяха да намерят девствена планета, щяха отново да я заселят, а същата история беше възможно да се повтори. Авелос беше толкова уплашен, а той прие новината съвсем спокойно, едва по-късно се разтревожи за кучетата — тогава разбра, че се отнася към тях като към собствени деца. Нима наистина бе изгубил всичко останало, притежаващо някаква значимост?

Помъчи се да си спомни какво знаеше за грелианските звездолети, човечеството се бе сблъскало с тях преди няколко хилядолетия и те бяха станали част от историята му. Отломки от могъща неизвестна цивилизация, скали с огромни маси, притежаващи двигатели и плътно метално сърце, което несъмнено изпълняваше определени функции, но изглежда бе спряло да работи, поради поради липса на връзка с командния си център. Съвсем неуправляеми и без видима цел, гигантските звездолети сляпо се скитаха из космоса, а името си дължаха на първият от тях, открит в околностите на Грелиян ІІІ.

Неочаквано го обхвана бурно негодувание. Не беше честно, не бе справедливо! Заради всички преди него, обитавали този дом, заради останалите от селището, създали щастливи семейства и изживели нормалния си човешки живот.

Усети, че се унася в сън, но искаше да остане буден, имаше още толкова да премисли. Съпротивляваше се, не желаеше да заспива, негодуваше срещу безмилостната жестокост на предстоящото събитие. „Събуди се, събуди се! — крещеше съзнанието му. — Още не си се сбогувал с всичко!“

Освен него се събуди и нещо друго. Огромно и безлико, неживо и разумно, проспало хилядолетия. И то бавно активира логичните си вериги и изпрати ответен сигнал. Могъщият зов разтърси мозъка на Нитрам в неразбираем въпрос, после невидими пипала започнаха да се ровят из него с неподозирана сила, от която извираше болка. Пулсът му се ускори до границите на допустимото, обля го хладна пот. Помисли, че полудява, картини от детството му се смесваха се смесваха с такива от по-късни периоди, всичко се въртеше в невъобразим калейдоскоп. Опитваше се да се бори с неизвестната сила, която мачкаше последните остатъци от разума му и го караше да крещи така, както никога досега не бе крещял. Не знаеше и не можеше да знае, че пробуденият синтетичен разум на нещото само се опитва да го разбере, но не е в състояние да прецени силата на проникване в мозъка му. И той продължи да крещи, докато страшният натиск в съзнанието му внезапно изчезна. Съвсеми изтощен и останал без сили, Нитрам се отпусна в прегръдката на леглото и мигновено заспа.