Дерек Ланди - Безликите

Мъртвецът лежеше по лице в дневната, до масичката за кафе. Когато още сърцето му биеше и дробовете му поемаха дъх, той се бе казвал Камерън Лайт. Голямо засъхнало петно кръв се разстилаше от трупа му по килима. Бе намушкан веднъж в основата на гръбнака. Бе напълно облечен, ръцете му — празни, всичко в стаята стоеше непокътнато.

Валкирия я изследваше метър по метър, както я бяха учили. Наблюдаваше отблизо пода и другите повърхности, без обаче да гледа към тялото. Не изпитваше нужда да гледа жертвата, освен ако не бе абсолютно наложително. Тъмните й очи се преместиха към прозореца. Паркът от другата страна на улицата бе празен, пързалките лъщяха от дъжда, а люлките скърцаха, подръпвани от студения ранноутринен бриз.

Зад нея прозвучаха стъпки. Скълдъгъри тъкмо вадеше от джоба си пакетче прах. Носеше раиран костюм, който успешно скриваше скелетната му форма, и бе свалил ръба на шапката си ниско над празните си очни кухини. Той бръкна с облечен в ръкавица пръст и заразбърква сместа.

— Идеи? — попита той.

— Изненадали са го. Липсват следи от самозащита, значи не е имал време да се съпротивлява. Точно като другите.

— Добре. Значи убиецът е бил напълно безшумен…

— Или жертвите са му имали доверие. — Нещо странно имаше в тази стая, нещо не се връзваше с всичко останало. Валкирия продължи да оглежда. — Сигурен ли си, че е живял тук? Няма книги за магията, талисмани, магически защити — нищо.

Скълдъгъри сви рамене.

— Някои магове обичат да живеят и от двете страни. Общността ни е потайна, но има изключения — някои работят и общуват с така наречения „смъртен“ свят. Г-н Лайт явно е имал приятели, които не са знаели, че е магьосник.

На един рафт стояха снимки в рамки — Лайт и други хора. Приятели. Любими хора. От снимките личеше, че е живял пълноценен живот, богат на дружби. Сега този живот бе приключил, разбира се. Нямаше го вече Камерън Лайт, само труп на килима.

Сцените на престъпления, помисли си Валкирия, са депресиращи места.

Скълдъгъри пръсна праха във въздуха. Наричаше се „седемцветен прах“, заради начина, по който искреше в различни цветове, ако срещнеше остатъчна магия. Този път обаче прахът си остана мътно кафеникав през целия път от пръстите на детектива до пода.

— Ни една следа — промърмори той.

Макар кушетката да стоеше между нея и тялото, Валкирия още виждаше един крак. Камерън Лайт носеше черни обувки и сиви чорапи с износен ластик. Глезенът му бе много бял. Валкирия се премести, така че да не вижда и крака.

Плешив широкоплещест мъж с пронизващи сини очи се присъедини към тях.

— Детектив Крукс е наблизо. Ако ви забележат тук… — Не довърши. Нямаше нужда.

— Тръгваме си — рече Скълдъгъри. Наметна палтото си и уви шала около долната част на черепа си. — Мерси, че ни предупреди.

— Детектив Крукс не е способен да извършва разследвания от подобно естество — отвърна Блис. — Затова Убежището има нужда от теб и г-ца Каин.

— Мисля, че Турид Гилд би имал леки несъгласия с теб по този въпрос — отвърна детективът с весела нотка.

— И така да е, поисках от Върховния маг да се срещне с вас този следобед и той се съгласи.

Валкирия повдигна вежда. Блис бе един от най-могъщите хора в света, както и един от най-страшните. Още я побиваха тръпки от него.

— Гилд е казал, че ще говори с нас? — попита Скълдъгъри. — Нетипично за него, да си промени решението по подобен въпрос.