Дерек Ланди - Безликите

Валкирия въздъхна раздразнено, когато остана сама. Отиде да сложи няколко филии в тостера, но нямаха хляб, затова натъпка в уреда няколко питки за хамбургери. Когато изскочиха, извади от микровълновата претоплен боб и отнесе храната в стаята си.

— Окей — каза тя и остави чинията на бюрото, — можеш да се връщаш в огледалото.

Отражението се измъкна изпод леглото и се изправи.

— Имам още няколко задачи за вършене — каза то.

— Аз ще се оправя с тях. Трудни ли са? Няма значение. Ще се оправя. Нещо друго случи ли се днес?

— Гари Прайс ме целуна.

— … Какво?

— Гари Прайс ме целуна.

— Какво искаш да кажеш? В смисъл, целуна те с целувка?

— Да.

Щеше й се да вика, но Валкирия овладя гласа си.

— Защо го е направил?

— Харесва те.

— Но аз не го харесвам!

— Напротив.

— Не трябваше да го целуваш! Не трябва да вършиш никакви такива неща! Съществуваш, само за да ходиш на училище, да висиш с останалите и да се правиш на мен!

— Аз се правех на теб.

— Не трябваше да го целуваш!

— Защо?

— Защото не трябва !

Отражението въздъхна и Валкирия го изгледа подозрително.

— Какво пък беше това?

— Кое какво е било?

— Въздъхна, все едно си отегчено!

— Така ли?

— Така. Не трябва да се отегчаваш. Нямаш чувства. Не си истински човек.

— Не помня да съм въздъхвало. Съжалявам, ако съм.

Валкирия отвори гардероба и се огледа в огледалото.

— Готова съм да продължа живота си — каза тя и отражението кимна и премина през стъклото. Застана в отразената стая и зачака.

Валкирия го изгледа гневно за миг и после докосна стъклото. Спомените превзеха ума й, наредиха се до собствените й спомени.

Беше до шкафчетата, в училище, и говореше с… не, отражението й говореше с… не, тя беше, Валкирия. Говореше с няколко от момичетата и после дойде Гари, каза нещо, на което всички се засмяха, а после момичетата се отдалечиха. Валкирия си спомни усмивката на Гари, своята собствена и как, когато той се наведе да я целуне, тя не се отдръпна.

Но това бе всичко. Имаше го споменът за случката, но не и спомен за чувството. Нямаше пеперуди в стомаха или нервност, или щастие и не помнеше дали въобще й е харесало. Отражението бе неспособно на емоции.

Валкирия присви очи. Първата й целувка се бе случила без нея.

Бобът и питките останаха на бюрото, а гладът й избледняваше. Тя прегледа най-скорошните си спомени. Спомни си качването през прозореца, спомни си плъзгането под леглото, след това разговора между себе си и отражението си. Точно в края му настъпи странен миг, като че лампите в стаята внезапно бяха угаснали и след това се чу да казва: „Не помня да съм въздъхвало. Съжалявам, ако съм.“

Още една дупка. Редки бяха и не продължаваха повече от няколко секунди, но определено бяха там.

Бе започнало, когато отражението на Валкирия бе убито вместо нея, преди няколко месеца. Може би се бе повредило по някакъв непредвидим начин. Валкирия не искаше да се отървава от него и не искаше да го заменя. В последно време бе станало по-убедително от всякога. Ако проблемът бе само в повредена памет, не бе твърде висока цена.

Тесните пътища се виеха като змии, а от двете им страни се извисяваха най-високите дървета, които Валкирия бе виждала. От време на време стената от дървета се разкъсваше и се виждаше колко нависоко бяха стигнали. Планините бяха прекрасни, а въздухът — чист и свеж.

Пристигнаха в Глендалох малко преди десет. Пристигнали бяха, за да открият някого, който може би бе видял убийството на Телепортатора преди петдесет години. Валкирия се бе оплакала от студа, но бе настояла да дойде. Все пак, кога бе виждала истинска Морска старица?

Скълдъгъри паркира и изминаха останалата част от пътя пеша. Носеше тъмносин костюм, над него палтото му бе разкопчано, а шапката — дръпната ниско над тъмните очила.

Валкирия си носеше обичайните черни дрехи, ушити й от Гастли.

Стигнаха до Горното езеро. Все едно някой бе изровил голямо парче гора и след това бе напълнил дупката с течен кристал. Езерото бе огромно и отвъд далечния му бряг се издигаха планините.

Тръгнаха по брега му между него и дърветата, докато стигнаха до покрит с мъх дънер. Скълдъгъри се приведе и вкара облечената си в ръкавица длан през кухината в основата му, а Валкирия се оглеждаше, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Но наоколо нямаше никого.

От дънера детективът извади малко сребърно звънче, голямо колкото палеца му, после се изправи и позвъни.