Дерек Ланди - Безликите

— Да.

— Тук сме, защото четирима Телепортатори бяха убити през последния месец. Има някаква малка вероятност тези убийства да са свързани с твоето. Как беше убит?

— С нож в гърба.

Валкирия повдигна вежди. По същия начин като другите. Може би наистина имаше връзка.

— Кой те уби? — попита тя.

— Каза, че името му е Бату.

— Защо те уби? — продължи Скълдъгъри.

— Може да се каже, че бях учен. Преди цяла вечност, Безликите са били прогонени от тази реалност и макар да не исках да се връщат, подробностите около тяхното прогонване, магията, теорията… Обсебих се от тях, от пъзела, който представляваха. Загинах заради любопитството си и сляпата си доверчивост. Вярвах, че хората са по природа добри, почтени и достойни. Бату, както се оказа, не бе нито едно от трите. Уби ме, защото знаех как да намеря това, което той желаеше, и когато му казах, искаше да запази тайната.

— Какво е желаел?

— Портата — каза трупът. — Портата, която ще се отвори и ще пусне Безликите обратно.

Няколко мига преминаха в тишина. Валкирия осъзна, че не смее да издиша. Насили се да възстанови ритъма на сърцето си.

— Подобна порта съществува, така ли? — попита Скълдъгъри. Говореше бавно и внимателно, като че отговорите бяха куче, което не искаше да дразни. Звучеше разтревожен.

— Да, съществува, но аз открих само как да я намеря — нямах възможността да изпробвам теорията си на практика. Преградата между реалностите е изтъняла с времето. Мракът и злото им се процеждат. Достатъчно могъщ Сещащ би могъл да проследи енергийните бразди до точката, където са най-плитки. Там ще се отвори портата.

— И защо Безликите още не са пристигнали тогава? — попита Валкирия.

— Нужни са две неща. Първо, Котва-провлак, предмет, обвързан с невидима нишка, която свързва двете реалности. Тази нишка пречи на портата да се затвори завинаги. Но тя е безполезна, ако няма кой да отвори портата. Само Телепортатор е способен на това.

— Но всички Телепортатори биват избити — намръщи се Валкирия.

— Какво предполага това? — погледна я Скълдъгъри.

— Не знам. Не намирам смисъл. Освен ако… Не знам, може би убиецът не иска Безликите да се върнат, тъй че избива всички Телепортатори, за да е сигурен, че никога няма да отворят портата.

— Което значи?

— Значи, че може би не е злодей, а е от добрите — просто е ненормален.

Скълдъгъри посрещна думите с мълчание и след малко кимна на трупа.

— Благодаря ти. Помогна много на света.

— Ще ми помогнете ли сега?

— Да, ще ти помогнем.

— Никога няма да напуснеш това езеро, труп — засмя се Морската старица.

— Какво искаш в замяна? — попита я детективът.

Старицата му се озъби.

— Нищо. Той ми принадлежи. Това езеро е лобното му място. Водите ми вече са го приели за свой.

— Трябва да има нещо, което искаш, някаква цена.

— Нищо не искам, което можете да ми предложите. Аз съм Девица на водата. Аз съм над изкушенията.

— Не си Девица на водата — каза Валкирия. — Ти си Морска старица.

Старицата я изгледа злостно.

— Като по-млада бях Девица на…

— Не ми пука — прекъсна я Валкирия. — Може да си била красива някога, но сега си грозна жена риба.

— Не ме гневи, момиче.

— Не ща въобще да те гневя, но не си тръгваме без мъртвеца. Тъй че го дай или ще си изпатиш.

— Изглежда искаш все пак да се удавиш — изръмжа старицата и се спусна към нея. Докато момичето мигне, кокалестите ръце я държаха за раменете. Валкирия бе хвърлена като парцалена кукла във въздуха. Блъсна се в студената повърхност на езерото и потъна. Усука се във водата, опитвайки се да се ориентира през стената от мехурчета около нея. Видя дългото тяло на Морската старица, свършващо в опашка. То се разви и внезапно старицата се озова току до нея с ококорени от победоносно вълнение очи. Тя я сграбчи отново и този път нямаше да я пусне.

Валкирия опита удар, но юмрукът й се движеше твърде бавно под водата. Старицата се изсмя, а водата напълни устата й, влезе в гърлото й и излезе през хрилете, които Валкирия забеляза за пръв път.

Дробовете на момичето вече горяха. Не бе имала време да поеме дъх. Опита се да бръкне в очите на старицата, но дългите съсухрени пръсти стиснаха китката й.

И тогава нещо се изстреля към тях като торпедо. Миг по-късно Скълдъгъри се озова до тях, хвана китката на Валкирия, която старицата бе пуснала, и я освободи.

Тя се хвана здраво за детектива и усети как водата се разделя пред тях и ги избутва отзад. Старицата ги погна, а тялото й се усукваше вретеновидно. Лицето й се кривеше от ярост. Доближи ги и посегна, но Скълдъгъри промени траекторията си и двамата потънаха още по-дълбоко в езерото, отново смениха посоката си и се изстреляха нагоре, покрай старицата, която изрева яростно и от устата й се вдигна гейзер от мехурчета.