Дерек Ланди - Безликите

Дъното на езерните плитчини бе толкова близо, че Валкирия можеше да докосне камъчетата и скалите.

Скълдъгъри пое рязко нагоре и те изскочиха от водата, вдигнаха се високо във въздуха и западаха към дърветата. Тогава прозвуча писък и Морската старица изригна от разпенените вълни и се докопа до Скълдъгъри, стисна го през кръста и го придърпа обратно.

Валкирия се хвана за един клон, но не можа да се задържи на него. Тупна на земята и изстена, без почти да усеща болката в дланите си, пронизани от трески.

Момичето изстена втори път и обърна глава към езерото. Не ги виждаше, а вълните вече се успокояваха, сякаш за да скрият случващото се под тях. Валкирия се претърколи, стана с мъка на крака и направи гримаса, когато видя ръцете си.

Трупът още стоеше във водата, където го бяха оставили, и навярно чакаше безнадеждно старицата да се върне и да си го прибере. Валкирия запристъпва към него. Кесел им бе помогнал, а те му бяха дали обещание.

Тя изтича покрай водите на езерото, подхлъзвайки се от време на време, беше твърде близо до повърхността му. Старицата обаче не се появи. Скълдъгъри сигурно я риташе от единия край на езерото до другия. Е, поне се надяваше да е това.

Задъхана, Валкирия стигна до трупа, като внимаваше да не се докосва с длани, понеже вече започваха да щипят.

— Хей. Излизай от водата — подвикна тя.

Той само поклати глава.

— Не мога да се движа сам. Прекарал съм последните петдесет години на дъното на езеро. Не мисля, че дори помня как да се движа.

— Тогава ще дойда да те взема.

— Благодаря ти — рече Кесел.

Валкирия стъпи в езерото. То бе спокойно. Нямаше следа от старицата — или Скълдъгъри я държеше заета, или тя чакаше в засада Валкирия да попадне в обхвата й. Момичето потъна до коленете, след това до средата на бедрата и накрая до кръста. Заплува. Дотук добре.

Никакви ръце не я сграбчиха, не я задърпаха надолу.

Стигна до трупа и го погледна отдолу нагоре.

— Как да те сваля?

— Не знам, боя се.

Тя пое дъх и се гмурна. Той не стоеше върху нищо. Като че самото езеро го крепеше прав. Тя извади глава от водата и посегна към него. Когато го докосна, водите го пуснаха и той цамбурна.

— Извинявай — каза Кесел.

— Няма проблем. — Валкирия обхвана брадичката му с ръка и потисна неприятните тръпки, когато усети леденостудената неравна плът. Доплува до брега, влачейки го след себе си. Краката й най-сетне намериха дъното. Тя го хвана под мишниците и го заиздърпва на брега.

— Благодаря ти за това — каза той.

— Длъжници сме ти.

— Беше ужасно в това езеро.

— Ще ти намерим хубав сух гроб, нямай грижа.

Той успя да завърти глава и да срещне погледа й.

— Ако Безликите се завърнат, светът ще свърши. Моля те, обещай ми, че ще ги спреш.

Тя му се усмихна.

— Това ни е работата, да спираме лошите.

Когато краката му напуснаха водата, главата му се отпусна и той млъкна. Отново бе просто труп.

Валкирия го постави много внимателно на земята.

Мокра до кости, зъзнеща, с ръце, целите в рани, с кал и мъртва плът под ноктите, тя се изправи и обърна вниманието си към центъра на езерото. Нещо се случваше там. Вгледа се и видя вълна, която се движеше бързо, нещо излизаше изпод повърхността. Скълдъгъри се вдигна от водата, докато накрая тръгна по нея, като на разходка, с ръце в джобовете.

Забави ход, когато наближи сушата.

— Е, оправихме работата. — Махна с ръка и водата се отдели от дрехите му.

— Още не си ме научил как да правя това — нацупи се Валкирия.

Детективът взе шапката си от земята и поотупа.

— Ти си тази, дето все настоява, че уроците по контрол на огъня и въздуха са по-важни от тези с водата. Не можеш да виниш мен за това, колко много приличаш на удавен плъхок, нали така?

— Мисля, че мога — кисело отвърна момичето. — Как е старицата?

— Съжалява за направените житейски избори, подозирам. Виждам, че си спасила трупа.

— Да. Мъртъв е.

— Такива са труповете обикновено.

— В смисъл, вече не говори.

— Тогава не ни остава нищо, освен да уважим желанията му. Ще го занесем до колата, като ще се стараем да не ни види никой, и ще го откараме в Дъблин.

Тя кимна. Прехапа устна.

— Какво? Какво има? — попита Скълдъгъри.

— Ами, не искам да звуча непочтително, но може да е странно, да се возя с останките на мъртвец…

— Съзнаваш, че и аз съм останките на мъртвец, нали?

— Да де, да, ама ти не… миришеш.

— Добър аргумент. Не се тревожи, ще го сложим в багажника. Сега, ръцете или краката ще поемеш?