Дерек Ланди - Безликите

Валкирия вдигна вежда.

— Дали го е чула?

— Сигурен съм — кимна той и махна дегизировката си.

— Но не е особено силен звук, не мислиш ли? Аз самата едва го чух, а съм до теб. Звънецът, с който се призовава една Морска старица, трябва да е голям. Даже най-добре да е камбана. Камбаната бие. Това звънче само подрънква.

— Права си, че беше доста невпечатляващо.

Валкирия погледна към езерото.

— Няма следа от нея. Сигурно се е смутила от боклучавото си звънче. Каква Морска старица живее в езеро, всъщност?

— Мисля, че ще разберем всеки момент — промълви Скълдъгъри, докато водите на езерото се вълнуваха. От тях излезе сбръчкана старица, облечена в дрипи и омотана цялата във водорасли, неразличими от косата й. Имаше гърбав нос и хлътнали очи, а вместо крака — нещо като рибя опашка, която стоеше потопена.

Приличаше, по мнението на Валкирия, на много стара, много грозна русалка.

— Кой ме безпокои? — попита старицата с глас на удавник.

— Аз — отвърна Скълдъгъри. — Името ми е Скълдъгъри Плезънт.

— Това не е името ти — каза Морската старица.

— Това е името, което съм приел. Така, както колегата ми е приела името Валкирия Каин.

Морската старица поклати глава почти тъжно.

— Давате власт на имената. Твърде много от силата ви е в имената. Много отдавна предадох името си на Дълбините. Погледнете ме и кажете — виждали ли сте някога подобно щастие?

Валкирия я огледа, цялата във водорасли, сбръчкана, с кисело изражение на лицето и реши да не допринася с нищо към разговора.

Когато стана ясно, че никой няма да отговори на този въпрос, тя зададе нов:

— Защо ме безпокоите?

— Търсим отговори — рече Скълдъгъри.

— Нищо, което правите, няма значение — отговори Морската старица. — Накрая всичко се удавя и отплава незнайно на къде.

— Търсим отговор на малко по-конкретен въпрос. Вчера един маг на име Камерън Лайт бе убит.

— На сушата?

— Да.

— Това не ме вълнува.

— Мислим, че случаят може да е свързан с друго убийство, от преди петдесет години, което се е случило тук, на брега на това езеро. Ако жертвата ти е казала нещо, преди да умре, ако знаеш нещо за него или за този, който го е убил, трябва да го чуем.

— Искате да знаете нечии други тайни?

— Трябва да ги знаем.

— Момичето не е продумало, откак се появих — обърна вниманието си към Валкирия старицата, — а преди това говореше без прекъсване. Нищо ли нямаш за казване, момиче?

— Здрасти — каза Валкирия.

— Думите се чуват добре под водата. Думите ти за моето звънче. Не го харесваш?

— Ъм… Хубаво е. Хубаво звънче.

— Старо е колкото мен, а аз съм твърде стара, изпреварила съм красотата е много векове. Някога бях красива. Звънчето ми още е.

— Да, хубаво звъни — съгласи се Валкирия. — Дори да е дребновато.

Морската старица се заклатушка на опашката си или каквото имаше от кръста надолу и се наведе, докато не се озова на една ръка разстояние от Валкирия. Миришеше на развалена риба.

— Би ли желала да се удавиш? — попита я.

— Не — отвърна Валкирия. — Не, благодаря.

— Какво искате? — намръщи се старицата.

Скълдъгъри пристъпи между двете.

— Мъжът от преди петдесет години.

Морската старица се върна в първоначалната си поза и продължи да се люшка. Валкирия се чудеше колко ли е голяма рибята част от нея. Приличаше по-скоро на змия, отколкото на риба — на някакъв вид влечуго.

— Въпросите ви не ме интересуват — каза старицата. — Търсенето на отговори не ми е важно. Ако търсите нещо от мъртвеца, попитайте него.

Старицата махна с ръка и от езерото се вдигнаха нечии останки. Мъж, направен от развала и кости, с дрехи, отдавна слети с парчетата останала кожа и зацапани като нея до кално кафяво. Само краката му останаха под водата. Ръцете висяха отпуснато, очите му се отвориха, от устата му се процеди вода.

— Помогнете ми — каза той.

Морската старица изглеждаше раздразнена.

— Не могат да ти помогнат, мъртвецо. Тук са, за да ти зададат въпроси.

— Защо ти трябва помощта ни? — поинтересува се Скълдъгъри.

— Искам да си отида у дома — каза му трупът.

— Ти си у дома — прекъсна го старицата.

Мъжът поклати глава.

— Искам да бъда погребан. Искам земя около себе си. Искам на сухо.

— Кофти късмет — каза старицата.

— Ако ни помогнеш — каза Скълдъгъри на останките, — ще видим какво може да се направи. Става ли?

— Ще отговоря на въпросите ви — кимна трупът.

— Ти си Троуп Кесел, Телепортатора?