Дерек Ланди - Безликите

— Какво ми казваш? Че не мога да вярвам на приятелите си?

— Казвам, че не можеш да вярваш никому, с изключение на мен и Валкирия.

— И защо да ти вярвам?

Скълдъгъри въздъхна.

— Защото буквално нямаш друг избор.

— Има ли някого, когото всички Телепортатори биха познавали? — попита Валкирия. — Някого, с когото се чувствате в безопасност?

Перегрин се позамисли.

— Официални лица от Убежището. Една шепа магьосници вероятно, но никой не ми се струва важен. Телепортаторите не са особено популярни, може би си чувала. Социалните ни кръгове не са много широки.

— Сприятелявали ли сте се с някого напоследък? — попита Скълдъгъри. — Нови познати?

— Не. Е, освен хлапето.

— Хлапето?

— Другият Телепортатор.

— Мислех, че си последният.

— Не, има едно седемнайсетгодишно хлапе от Англия, появи се преди известно време. Рен се казва. Флечър Рен. Няма обучение, няма дисциплина — истински трън отзад. Чакай, дали той не е убиецът?

— Не знам — промълви Скълдъгъри. — Или е убиецът, или е следващата жертва. Къде е?

— Би могъл да е навсякъде. Камерън и аз опитахме да поговорим с него преди няколко месеца, предложихме да го обучим. Наглото лекенце ни се изсмя в лицата. Един от тези редки магьосници е, роден талант. Има силата, но не и обучението, както казах. Съмнявам се да е способен на телепортации от по няколко мили.

— Не звучи като убиец. Но това значи, че е сам някъде там и си няма представа какво се случва.

— Мисля, че още е в Ирландия — каза Перегрин. — Нещо се сопна, че ще поостанел и да сме го оставели на мира. Никой не му трябвал. Типичен пубер. Не се обиждай — добави към Валкирия.

— Валкирия не е типично нищо — отвърна Скълдъгъри, преди тя да успее да отвърне. — Ще го проследим, но ако го видиш пръв, прати го при нас.

— Едва ли ще ме слуша, но добре.

— Как да се свържем с теб при нужда?

— Няма как, но ще докладвам на всеки няколко дни. Всичко ще приключи много по-бързо, ако поемете разследването. Не вярвам на Крукс и не вярвам на Турид Гилд. Вие сте гъсти с Блис, нали? Предай му съобщение. Много от нас биха го подкрепили като нов Върховен маг, ако има интерес. Трябва само да каже.

— Не говориш за преврат, нали?

— Ако е нужна революция, за да станат нещата постарому, това ще сторим.

— Малко прекалено, като че ли. Но ще предам съобщението.

— Благодаря.

— Нещо друго? Нещо, което се сещаш, което да може да ни помогне? Без значение колко малко или незначително?

— Нищо, Скълдъгъри. Не знам защо другите Телепортатори са били убити, не знам как. Изключително е трудно да ни убие човек. В мига, когато решим, че нещо не е наред, ни няма. До преди месец, единственият случай на убит Телепортатор, за който знам, бе преди петдесет години.

— М? — Интересът на Скълдъгъри се поразпали. — Кой?

— Троуп Кесел. Едва го познавах.

— Кой го е убил? — попита Валкирия.

— Никой не знае. Казал на колега, че ще ходи в Глендалох 3 3 Образувана от топенето на ледник, долина в Ирландия, обградена от две езера — Бел.прев. и никой никога не го видял повече. Намерили кръвта му на брега на Горното езеро, но не и него.

— Възможно ли е убийството на Кесел да има нещо общо със случващото се?

— Не виждам защо — посмръщи вежди Перегрин. — Ако някой иска Телепортаторите мъртви, защо да чака петдесет години между първото убийство и следващите?

— И все пак — намеси се Скълдъгъри, — може да е добро място за начало.

— Вие сте детективите — сви рамене Перегрин.

— Познаваш Танит, нали?

— Танит Лоу? Да, защо?

— Ако си в Лондон и някой трябва да ти пази гърба, можеш да й вярваш. Може да е единственият ти шанс да поспиш.

— Ще си помисля. Други съвети?

— Оживей — каза Скълдъгъри и Перегрин изчезна.

Докато стигнат до Хагард бе почти десет и уличните лампи обливаха в мъглива оранжевеникава светлина улиците на градчето. Никой не вървеше в дъжда, тъй че Валкирия не трябваше да се навежда под прозореца. Това бе проблемът на Бентлито — не оставаше незабелязано.

Поне не беше жълто.

Приближиха кея. Шест месеца по-рано Валкирия скочи от него, следвана от глутница Заразени — хора, почти превърнали се във вампири. Там те измряха, понеже солената вода, попаднеше ли в тялото им, бе смъртоносна за тях. Крясъците на страдание и ярост, докато деряха безполезно подутите си гърла, още отекваха в ума й.

Студено беше, затова тя не са бави много, когато излезе от Бентлито. Изтича до стената на къщата си и усети процепите между пространствата във въздуха, след което натисна рязко надолу. Имаше и по-добър начин — да накараш въздуха да те носи, вместо да те изстрелва, но Валкирия още не бе напреднала толкова.