Дерек Ланди - Безликите

Сграбчи перваза и се повдигна, отвори прозореца и се приземи на килима в стаята.

Отражението й вдигна поглед от бюрото, където пишеше домашните на Валкирия.

— Здрасти. — Каза то.

— Нещо за докладване? — Валкирия съблече палтото и започна да се преоблича в домашните си дрехи.

— Вечеряхме късно — каза отражението. — В училище отмениха контролното по френски, защото половината клас се беше скрил при шкафчетата. Получихме си резултатите от теста по математика — имаш петица. Алън и Кати скъсаха.

— Трагедия.

От коридора се чуха стъпки и отражението й се хвърли на земята и пропълзя под леглото.

— Стеф? — повика я майка й, почука и влезе в същото време. Крепеше кош с пране под мишница. — Странна работа. Мога да се закълна, че чух гласове.

— Ами, малко си говорех сама — усмихна се Валкирия с, надяваше се, достатъчно смущение.

Майка й остави куп прани дрехи на леглото.

— Първи знак на лудостта, знаеш.

— Е, правя го, само защото никой друг не ме слуша.

Майка й излезе. Валкирия обу чифт опърпани маратонки и, оставяйки отражението под леглото засега, затопурка надолу към кухнята. Сипа си овесени ядки в една купа и отвори хладилника. Въздъхна, когато видя, че кутията с мляко е празна. Изхвърли я в кошчето, а коремът й къркореше.

— Мамо, свършило ни е млякото.

— Проклети мързеливи крави — промърмори на влизане майка й. — Написа ли си домашното?

Валкирия си припомни учебниците на бюрото си и раменете й увиснаха.

— Не — кисело призна тя. — Но съм твърде гладна, за да решавам задачи. Имаме ли нещо за ядене?

Майка й я погледна странно.

— Ядохме огромна вечеря.

Отражението бе яло огромна вечеря. Валкирия бе яла само няколко карамелени бонбона.

— Още съм гладна — тихо каза момичето.

— Мисля, че просто се опитваш да отложиш домашното.

— Имаме ли някакви остатъци?

— А, сега знам, че се шегуваш. Остатъци, с баща ти в къщата? Досега не съм видяла да остава нищо. Ако ти трябва помощ с математиката, само ми кажи.

Майка й пак излезе, а Валкирия върна изпълнен с копнеж поглед към купата с овесени ядки.

Баща й влезе, провери дали няма вероятност да бъдат чути и се доближи.

— Стеф, трябва ми помощта ти.

— Нямаме мляко.

— Проклети мързеливи крави. Както и да е, в събота имаме годишнина от сватбата и да, трябваше да го свърша преди седмици, но имам два дни да взема на майка ти нещо добре обмислено и красиво. Какво да взема?

— Честно ли? Мисля, че много добре би й дошло малко мляко.

— Млекарят винаги това й носи — горчиво отбеляза баща й. — Как да се съревновавам с това? Кара млекарски камион, за бога. Цял млекарски камион. Така че, не, ще трябва да й купя нещо друго. Какво?

— Какво ще кажеш, например, за бижута? Огърлица примерно, или нещо такова? Обеци?

— Огърлицата е хубава идея — промърмори под нос той. — А и тя си има и уши. Но бижута й купих миналата година. И по-миналата.

— А какво й взе по-поминалата?

Той се поколеба.

— Ами, ъ… някаква дреха май… забравил съм. Но дрехите никога не са на добре, защото винаги взимам грешния размер и тя или се обижда, или се потиска. Може да й взема шапка, може би. Има глава с нормални размери, не би ли казала? Може би някой хубав шал. Или ръкавици.

— Нищо не казва „честита годишнина“ по-добре от чифт ръкавици — кимна Валкирия.

Баща й я погледна.

— Това беше грубичка шега. Нещо не си на кеф.

— Гладна съм.

— Току-що яде. Как мина училището, между другото? Нещо интересно?

— Алан и Кати скъсаха.

— Трябва ли някой от тях да ми говори нещо?

— Ами не.

— Е, добре тогава. — Той присви очи. — Ами ти? Някакви… романтични преживявания, за които трябва да знам?

— Не. Нито едно.

— Е, добре. Чудесно. Ще имаш достатъчно време, когато излезеш от университета и станеш монахиня.

— Радвам се, че имаш такива амбиции за мен — усмихна се момичето.

— Е, нали съм баща. Та, подарък за годишнината?

— Какво ще кажеш за някоя ваканция за уикенд? В Париж или нещо такова? Можеш да запазиш билетите утре и да тръгнете в събота.

— А, това вече е добра идея. Много добра идея. Но ще трябва да останеш с Берилия. Имаш ли проблеми с това?

Лъжата излезе лесно от устните й:

— Никакви.

— Ти си най-добрата дъщеря на света — каза баща й и я целуна по челото.

— Тате?

— Да, миличка?

— Нали знаеш колко много те обичам?

— Знам.

— Ще излезеш ли за мляко?

— Не.

— Но аз те обичам!

— И аз също. Но не достатъчно, за да ти взема мляко. Хапни препечени филийки.