Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

Внезапната смърт на Гордън Еджли шокира всички — не на последно място него самия. В един миг той беше в кабинета си и току-що бе написал седмата дума от двадесет и петото изречение от последната глава на новата си книга „И мракът се изля върху им“; в следващия миг бе мъртъв. Трагична загуба, проехтяха глухо собствените му мисли, докато съзнанието му гаснеше.

На погребението присъстваха семейство и познати, и не много приятели. Гордън не се ползваше с добра слава в издателския бизнес. При все че книгите, които пишеше — истории, изпълнени с ужаси, магия и чудеса — редовно превземаха върховете на бестселъровите списъци, той имаше тревожния навик да обижда хората, без да го съзнава, а след това да се смее на потреса им. На погребението на Гордън се случи така, че Стефани Еджли за пръв път зърна господина в светлокафявото палто.

Той стоеше в сянката на голямо дърво, далеч от насъбралите се хора, закопчан догоре, въпреки топлия следобед. Около долната половина на лицето му бе увит шал и дори от мястото си в далечния край на гроба, Стефани можеше да различи рошавата, ситно къдрава коса, щръкнала изпод краищата на широкополата шапка, нахлупена над гигантските му слънчеви очила. Тя го наблюдаваше, заинтригувана от вида му. И тогава, все едно разбра, че някой го гледа, той се обърна и закрачи обратно между редиците надгробни камъни и не след дълго се скри от погледа й.

След службата, Стефани и родителите й се върнаха в къщата на мъртвия й чичо, минавайки по изгърбен мост и тесен път, прорязал гъстите лесове. Портите бяха тежки, величествени и широко отворени. Пространството около старата къща беше необятно, а самата тя — абсурдно огромна.

В дневната имаше допълнителна врата, замаскирана като библиотека с книги, и като по-малка Стефани обичаше да си мисли, че никой друг не знае за тази врата, дори Гордън. Бе таен проход, като онези в историите, и тя си измисляше приключения за обладани от духове къщи и трупани скришом съкровища. Тайният проход винаги беше начинът, по който тя се измъкваше от злодеите и ги изумяваше с хитростта си. Сега обаче тази врата, нейната тайна врата, зееше и през нея напред-назад постоянно се движеха хора. Натъжаваше я, че тази частица магия й бе отнета.

Сервираха чая, разляха напитки и внесоха малки сандвичи на сребърни подноси, а под зоркия поглед на Стефани опечалените небрежно оглеждаха обстановката. Преобладаващата тема на приглушените разговори беше завещанието. Гордън нито предизвикваше, нито бе демонстрирал особена привързаност към когото и да било приживе, така че никой не можеше да предвиди кой ще наследи значителното му богатство. Стефани гледаше как алчността плиска във воднистите очички на другия й чичо, ужасно дребно човече на име Фъргус, докато той кимаше печално, говореше тъжно и прибираше сребърни прибори в джоба си, когато си мислеше, че няма кой да го види.

Съпругата на Фъргус се казваше Берилия, крайно неприятна жена с черти на хищна птица. Тя се носеше през стълпилите се хора, потънала в неубедителна тъга, като човъркаше всякакви клюки, в опити да изрови някой скандал. Дъщерите й се стараеха всячески да избягват Стефани. Каръл и Кристъл бяха близначки на по петнайсет години, кисели и отмъстителни, точно като родителите си. И докато Стефани беше тъмнокоса, висока, слаба и атлетична, те бяха перхидролено руси, трътлести и облечени в дрехи, които се издуваха на най-неподходящите места. С изключение на кафявите очи, нищо друго не подсказваше, че близначките и Стефани са роднини. Единствено това й харесваше у тях. Остави ги да мятат злобни погледчета и да си шушукат подигравателно, и отиде да се поразходи из къщата.

Коридорите бяха дълги и навсякъде по стените висяха картини. Дървеният под лъщеше, цялата къща миришеше на отминало време. Тези стени и подове бяха станали свидетели на много неща и за тях Стефани представляваше само мимолетен шепот.